Из вестник „Искъръ“, май 1938 год.
Автор: А. И. Катерински

Тия обичаи преминаха вече в историята. Нека ги опишем, защото половината вече са забравени.

Гергьовден се смята един от най-много тачените народни празници. До тоя ден не се ядеше агнешко месо, най-вече от ония, които имат умрели малки деца.

Приготовленията за тоя празник започват още предния ден (5 май). На тоя ден всяка домакиня опича няколко вида хляб. Тоя хляб се шари по горната кора различно и има различни названия. Така една пита особено нашарен хляб се казва Боговица; после имаме Гумно и Кошара, върху кората на която се шари колело с малко топчета, символизиращи кошара с агнета. Приготвят се други две пити хлебове, от които едната се нарича Свинарка и се подарява на селския свинар, а другата Говедарка, подарък за селския говедар. Само оня свинар или говедар има право да получи наречената пита хляб, който е пастир на свинете или говедата от съответното домакинство. Освен тия пити хлябове, опича се още една, пак нашарена, която се нарича Големия хляб. Всички хлябове се носят за кадене в черква, освен Свинарката и Говедарката, които на Гергьовден сутринта се занасят на съответните пастири.

Още докато тестото възижда, при него се слага така наречената Гергьовка. Това е особено тревисто коленчесто растение с жълти дребни цветове, което расте по поляните, по синорите на нивите. Гергьовката се бере сутрин рано, преди слънце. Освен за тестото, от нея всяко домакинство си увива венец, който се окачва пред къщната врата и когато ще се коли Гергьовското агне, окачва се на шията му.

Рано сутринта денят добива тържествен вид. Млади момичета и булки, засмени и щастливи, с мокри от росата поли, някои боси, се завръщат с големи букети Гергьовка в ръцете си и оплетени още на полето венци за агнетата. В селото личи необикновено движение. Всички агнета са отлъчени от майките си, за да ги доят първи път. Разделени овци от агнета блеят в хор и като че придават по-голяма тържественост на големия празник. Тоя хоров блей трае повече от час и замира постепенно, отнесен от овцете, които поемат селското пасбище вън от селото.

По стар народен обичай овцете се задойват на Гергьовден първи път. От малкото, получено на тоя ден, се прави сирене, което в доилка, заедно с печеното агне, се носи при свещеника в черковния двор, за да се прекади.

Гергьовското агне се коли при особена церемония. Привързват се краката на агнето. Слага се на шията му приготвения от по-рано венец, а на главата му се поставя запалена вощеница. Преди да се заколи, слагат за последен път в устата му няколко стръка зелена тревица, а след нея му подават да лизне парченце каменна сол. Тогава мъжът, който държи ножа, навежда главата на агнето над приготвения за кръвта съд, прекръства се и заколва агнето. Кръстят се и другите присъствующи.

Кръвта заедно с другите остатъци от агнето грижливо се събират. Те се смятат свещени, та кучетата не трябва да ги ядат. Събират се в съдове и се закопават в земята или се хвърлят в близката река. Така се постъпва и с кокалите на агнето.

Мила картина представяше черковният двор привечер на Гергьовден. Тук се стичаше цялото село. Всички пременени в хубави народни носии. Биеха на очи премените на младите булки и моми със своите китнати, разноцветни и на големи басти вълненици, запасани на кръста върху бели като сняг ризи. Мъжете носеха гайтанлии потури с навити тъмносини пояси на кръста и джамадани без ръкави. Бялата риза, която се виждаше на гърдите и ръкавите, в контраст черните потури и джамадани, придаваше на тялото особена красота.

Широкият черковен двор, запазен от добитъка с каменна ограда, е обрасъл с чиста зелена трева, върху която на дълги двойни редици селяните слагаха печените агнета, хляба и доилките със сиренето. Когато всичко бива готово, в средата на тая истинска народна трапеза застава свещеникът, прочита молитва и кади с тамян. После, придружен от епитропа, обикаля и събира от всеки домакин порязаници, плешката на агнето и буца прясно сирене.

Забранено е да се яде от агнето преди да се прекади от попа. Като пореди всички присъствуващи и получи определените си части, попът се отдалечава и селяните закусват от агнетата, като се черпят с вино и ракия. Поздравляват се с празника и доволни сред шеги и смях, се завръщат по домовете си.

Гледай, гледай, човече, как плаче тази жена!
Виж как очите ѝ станаха беззвездна пустиня!
И сякаш не сълзи, а пясък трие в свойта пола,
пясък и сълзи – тази така безмилостна тиня!

Аз я гледам всяка сутрин от близките клони
толкова плаха, самичка, обвита в сърдечност.
И виждам, човече, как тъга лицето ѝ рони;
тъга, изписана с бръчки по него от вечност.

Гледам как рано сутрин една надежда я води
до ръждивата порта – дали някой се връща?
Със скърцане портата като вик от тревоги
руши тишината, забулила нейната къща.

Но и днес нямаше никой и виж как смирена
тя върна се там, де нейният труд я тешеше.
Върна се към оная непосилна за нея арена,
на която и днес да се изправя тя се боеше.

„Къде сте, къде?“, я чувам с шепот да казва.
„Не сте вие прокудени от войни и от чума.“
Но мълчание и горестна тежест я смазват –
самота е край нея и липса на всякаква дума.

Аз я гледам всяка сутрин от близките клони.
Песни ѝ пея, тя ме слуша, аз ѝ бърша очите.
Моите песни са нейните верни подслони,
но без тях денят просто ѝ граби мечтите.

Извадка от статията „Балканските проходи“, публикувана в списание „Българска историческа библиотека“, том IV от 1932 год. Статията хвърля историческа светлина върху пътищата из балканските проходи от времето на античността и средните векове. Както признава авторът на статията, средновековната география на земите около Хемус носи откъслечен характер. Това може да се види и в извадката, която сме направили за Искърския пролом. Информацията е кратка, но несъмнено съдържателна и интересна. Статията е публикувана в 1932 год., но остава впечатлението, че е писана много по-рано, макар и да не става ясно кога. Изданието е сканирано от Националната библиотека.

Хемус, Haemus, е най-старото познато име на планината. Опитвали се някои да го обяснят чрез старотракийското aesma (гора). В книжнината се е утвърдило това име до наши дни. В самата земя се е запазила обаче само една единствена следа от него в наименованието на средновековната крепост Emmona, сега село Емине на едноименен планински нос. По името на това село източната част на веригата се нарича Емине Балкан. Сегашното българско име Стара планина, което е валидно от Тимок до морето, се явява за пръв път в Османиадата на рагузанския поет Гундулич (1589 – 1638). Освен това през XVI и XVII векове се споменава името Каменица. Турското име Балкан означава просто планина и става общоизвестно на западните страни едвам чрез руско-турските войни през нашето столетие.

Средновековните народни вярвания за недостъпността на тая планина ни характеризират най-добре думите на французкия рицар Роберт де Клари (около 1215 год.), който мисли, че България е силна страна, така заключена от една планина, че само през един проход може да се влиза и излиза от нея.

Едно твърде разпространено наименование на проходите на полуострова, изглежда, в ранната древност, а може би и в македонската епоха, е било гръцкото стена. Римляните въвели в употребление името claustra или clausura, което в провинциите е добило формата klisura. Думата клисура е била вече употребявана през VI век в гръцкия народ и е намерила в придошлите славяни такъв прием, че почти е изместила техните родни изрази проход (transitus), sateska (сръб. сутеска, в Босна сутиска) и ждрело (fauces). Византийските учени са знаели чуждия и плебейски произход на думата и затова са я употребявали винаги с известна резерва, като са давали предимство на класическите изрази като диабазис, стенопос, темпи. Западната форма на римската дума са донесли на полуострова латинските „кръстоносци“; през време на франкското владичество в Гърция Термопилите са били наречени la closure. Турците наричат проходите дервент или боаз.

От Черно море до сръбската граница Балканската верига може да се премине понастоящем на 18 места. От тези проходи, естествено, имат значение за историята само онези, които са преминавани от някоя войска.

Само една река преминава Стара Планина – Искър, който извира в Рила; неговото пустинно дефиле, обаче, отстъпва на другите балкански проходи, които общо преминават през твърде високи гребени (от 400 до 1900 м), и сега почти не се използува.

Искърският пролом е тъмна, няколко часа дълга теснина, където подобните на кули голи скалисти брегове често така се приближават, че едва оставят място за светло-зелените води на реката, която с чуден наклон се спуща като стрела надолу. Каниц е намерил в 1871 година в дефилето развалините на 8 римски кастели; тяхното число при по-подробни изучавания естествено ще се увеличи. Те са служили за охраната на този така важен военен път, който е свързвал Траяновата Дакия през Сердика с Дирахиум и Солун. Неговата западна част описахме вече по-горе. Под Искърския пролом пътят е вървял покрай реката, на чийто брегове са се виждали развалините на многобройните римски градове и крепости, а до устието на реката – Colonia Ulpia Oescus (развалините при Гиген). Там се е намирал вторият стабилен римски мост на Дунава, чийто каменни подпори между Гиген и Челей на румънския бряг при намаление на водите могат да се забележат понякога и до днес на 1-2 м над повърхността.

Пътят от Oescus по Искъра и Искърския пролом за Сердика никъде не се споменава в старите итинерарии. Цялата долина на Искъра е богата с римски селища. На първо място трябва да се отбележи Чумаковци, после Кунино, Мездра, Габер, Враца – римска военна колония. Това са повечето станции на стария път, чиито антични имена още не са ни известни. (този абзац е от статия в същото списание, но от 1929 год.)

В средните векове Искър е бил изоставен и се използувал разположеният на изток Етрополски проход.

Сега Искърският пролом, както и неговите крепости, са напуснати. Само в 1829 година русите настъпили насам с генерал Гайсмар и при Серонино прогонили в Искъра няколко стотин арнаути. При намаление на водите пушки и ханджари се намират и досега още в реката. През дефилето минават само опасни пътеки. Все пак доктор Тоула, който е изследвал прохода в едно свое пътуване през 1875 година по поръка на Кралската и императорска академия на науките смята, че построяването на една железница през Искърското дефиле, въпреки всички трудности, и то не малки, ще може да се осъществи.

Бележка:
Балкан – топоним, планина дала названието на целия полуостров, също със значение планина изобщо. Официалната българска лингвистика смяташе „Балкан” за османотюркско понятие, базирайки се на първото му споменаване в 1490 г. от италиански дипломат. П.Коледаров доказа, че названието Балкан присъства върху арабска карта, 100 години преди появата на турските поробители. И.Добрев посочва топонимът Balkan в унгарски документи споменат в 1181 г. и 1214 г. Среща се също в тюркските езици, башкирски mаlkаn, татарски bыlkыn, калмикски bаlkаn, тюркменски bаlхаn, киргизки Balkan-tоо, якутски pаlkаn и в ирансски /таджикски/ bаlkаn, все със значения планина, възвишение, било. /ИД-ОЧБПБ/ Но етимологията не е тюркска, а тохарска. Касае се за двусъставна дума. Първта част в тох./б/ bāl, bālanma, означава голям, висок, силен, обемист. Втората част в тох./б/ kania/kenia – страна, т.е. bāl-kania означава издитната висока страна, респ.планинска земя, планина. Ако изходим от другия тохарски корен pāl – възхвала, pālkania – възхвалявана, почитана страна, респ. почитана планина. Откриваме интересни аналози, в персийски pālkāna, пущунски pāl-kānah – висок покрив, balkan, balgan – издигане, каменометна машина, балиста. В ягнобски baland, кюрдски bûland, пущунски biland, талишки biland, персийски boländ, шугнански baland, гилянски buland, язгулемски balant, сариколски bûland – висок, в ягнобски bulha – голям. /VS-ETD/ В пехлеви bālistān – връх, buland – възвишен. /ИС-ПРС/ В белуджи bohal, кашмирски, хинди-урду bāl, непалски bhūdhara – хълм, планина. Според Евстатий /1160 г./ етнонима алани произлизал от древната сарматска дума аlа – планина. /ПН-ОПО/ В осетински uælе – високо място, uæliаumæ – висок връх. /ОРХ/ Редукцията на началното „б” и прехода му във „в” или „у” е типично за осетинския език. В алтайските езици понятието планина се изразява с различни корени. Старостин посочва също протоалтайското *biuge, тюркското *bögür, монголското *bögerüg, тунгусоманчжурското *bug, корейското *pàhoi, японски *bэ – скала, хълм. /S-AE/ Бадахшан според В.Бартолд посочва че названието Бадахшан, област разположена високо в Памир, произхожда от по-старото ранносредновековно Балахшан. М.Поло посещава района и нарича Бадахшан с названието Баласиан. Етимологията е Балахшан се обяснява аналогично на Балкан, от bal – висок и авестийското šaiiana, χšaiana – страна, което обяснява прехода Балкан-Балахшан, Балкан е идентично с изходната тохарска форма, а Балахшан е иранизирана. При прабългарите се е запазило изконното тохарско звучене на думата, вкл. на втората част с начално „к”, докато в осетински страна е han и би трябвало да очакваме „балхан” , каквото е названието на двата малки хълма в Източното Прикаспие – Голям и Малък Балхан. Източник: protobulgarians.com

Представяме тук една особено интересна статия на Гунчо Гунчев от списание „Архив за поселищни проучвания“. Материалът е със заглавие „Изчезналите селища в България“ и е публикуван през 1938 г. Изданието е сканирано от Националната библиотека. Статията може да отворите от тук: Izcheznalite selishta v Bulgaria

Статията поставя много въпроси за размисъл и разглежда промените в населените места, какво означава селищата да се преместват, временно да запустяват, да се възобновяват, да се заместват от нови или да изчезват напълно.

Намираме тази тема за особено актуална днес. Българското село е изправено пред редица предизвикателства и процесите на обезлюдяване поставят пред него тази възможна съдба на изчезване. Не малко села в страната реално всяка година се заличават. Демографските процеси в България водят до обезлюдаването на селото и ако не можем да спрем тези процеси, то поне трябва да ги пригодим за един по-благоприятен краен резултат. Както се вижда и в статията, такива промени в населените места винаги е имало и ще ги има. Според нас е важно, обаче, как бихме могли да моделираме крайния ефект от тях и можем ли изобщо.

Лично ние изпитваме голямо уважение към всички, които въпреки трудностите и несгодите продължават да живеят там, където обичат и където искат да бъдат, където са родните им места, където с личен труд и пот на чело изкарват прехраната си. Обичаме българското село и ни е грижа за това какво се случва с него и с нашите възрастни роднини и съграждани, живеещи там. Колко хубаво би било всички – историци, краеведи, географи, библиотекари, икономисти, археолози, анализатори, и изобщо всички граждани, имащи отношение към темата, да си зададем всички възможни въпроси, да си поставим предизвикателства и задачи, да потърсим и реализираме решенията за съживяване на селата.

Защо казваме всичко това? Защото не е просто тъжно, но е грешно и лошо да се отказваме от българското село. Отказваме се от невероятни неща, които сме имали досега, за сметка на по-лош начин на живот. Така например се окрупняваме в големи и мръсни градове, живеем в малки и прескъпи жилища, отказвайки се от близостта на природата като елемент на възможното щастие. Отказваме се от качествените продукти за хранене, от живота сред слънце и чист въздух, от възможността да живеем на широко един до друг. Отказваме се от хилядолетно културно наследство, от великолепни паметници и църкви, от народни обичаи и традиции. Позволяваме старите хора на село да не ни предават своите знания и предания за родния край просто защото не се интересуваме от тези неща и ги оставяме да си отидат завинаги. Отказваме се от онова трудолюбие на българина, станало пословично именно заради хората на село. Отказваме се от общуването на чисто човешко ниво, за което е необходимо просто да седнем заедно и очи в очи да си говорим и изкажем мъките и щастието си.

Кому е нужно да се отказваме от всичко това?

Из списание „Слънце“, май 1920 г.
Автор: Ив. Йорданов
Изданието е сканирано от Националната библиотека

Долна Кремена е голямо, чисто българско село, което брои около 250 къщи. Отстои 19 км източно от Враца и 3 км северно от гара Мездра. През средата на селото тече Кременската бара, която го дели на северна и южна част. Барата извира из една пукнатина в скалата при горния край на село Горна Кремена, далече 1 км от първото село. Пукнатината се нарича езеро без да се събира каква и да е вода там. Изглежда, че тия села не са били грабени от кърджалийски и арамийски орди. Това личи от следната песен:

Стоян Петкани говори:
„Кани се село да бяга;
я речи, либе, на ваште,
на едно село да идем!“…
Време за сговор не трая:
Петкани баща побегна
в голямо село Кримена;
Стояну баща побегна
в голямо село Борован (Христом. Пеев I, 164)

От де иде името Кремена, не може да се узнае положително. Едни мислят, че то иде от кремек, кремък, а други от цветето крем. Първото мнение, и по-правдоподобното, при все че няма татък скали кременови, както е в близкото село Мраморен няма наоколо мрамор. Второто мнение не може да се подкрепи от името на цветето крем, защото тук то се нарича крин, в Горна Кремена крен, во Влашко село крим. Обаче защо в горната песен името на селото е Кримена? Най-вероятно е да иде името Кремена от някое личнo име Кремен или Кремена.

Селото ще е твърде старо, понеже има една стара черква „Св. Николай“. По стил и по направа тя ще е от края на Второто българско царство, или от началото на турското владичество. Съзидана е от недялан камък, хоросан с дребен пясък и взидани дървета в стените тъкмо както са правени и старите търновски църкви. Отвътре тя е още по-интересна: прилича на полутъмен тунел със сводообразен таван, като оставим настрана новата пристройка, която е от 1874 г. Старата сграда е тъй попукана, че енорияшите се отказали от всяка поправка. Извътре е изографисана изцяло. Имало е стари книги, които били отнесени от някой си врачанец Тодораки Хаджийски (Тошев) без да се знае що е станало с тях. Един гръцки надпис на камък, що служил за певница, се пази в Софийския народен музей. Друг надпис в основата на каменния свещник гласи НИКО. Някоя ръка сякаш се мъчила да изтрие тия букви. Преданието смята, че църквата била още от латинско време.

Край селото, до шосето Мездра – Тишевица, се издигат два големи бряста, а под тях два камъка, които образуват нещо като стол. Тук селяните излизат със свещеника, когато имат да се извършат някои треби за дъжд, плодородие и др. Известен е обичаят у немци и словени, да се молят и принасят жертви под дървета. На особена почит у словените били дъбът, брястът и липата. В пространно житие на св. Кирила се говори, че последният отсякъл свещеното дърво, под което „фулският народ“ в Крим правел своите жертви. Може да са били тия фулци от словенско или от немско потекло. Такъв обичай и досега се наблюдава у много словенски села и градове.

От лява страна на шосето за Мездра, речи успоредно, лежи Сърнин дол. В горния му край и досега извира гюр вода от едно непокрито кладенче. Името му е Царев кладенец. Наричало се така, понеже водата му била най-добра от всички извори наоколо. Това обаче е малко вярно, понеже има по-хубава вода, която тече през стар римски водопровод за древното селище при Мездра; тя е хваната за фабриката на Балабанова.

Изворът се нарича Бадинец. Според думите на Ст. Балабанов, открит е съвсем случайно. Преди няколко години баща му отишъл да обиколи имотите си. На едно място срещнал голяма змия, от която се уплашил и паднал в несвяст. Като дошъл на себе си, дочуло му се да шурти вода. После разкопават, откриват канала и водата отвеждат във фабриката. Според едно предание, някога си, кога съществувала Мездренската крепост, станала битка около мястото на Царев Кладенец. Царят бил убит или ранен, или слязъл да пие вода от извора (това разказвачът Хр. Мишков от Д. Кремена, 65 годишен, книжовен, не помни добре). От тогава си добил името изворът. Убитите войници били отнесени и погребани на хълма, дето сега са кременските лозя. Сега това място се нарича Гроба.

Известно е от историята, че цар Иван Шишман воювал с турците и се бил нейде около Никопол и Самоков, дето вероятно и загинал. За да се отиде от Никополско в Самоковско, най-къс и добър път е през Мездра, Орхане и Арабаконак. Вероятно, въпросът е за някоя битка, що имал Шишман с турците по тия места.

Уредникът на Народния Музей, г. Мутавчиев, откри в с. Божица, Орханийско, каменен надпис, който гласи: „Ас севаст Огнен бих при цари Шишман кефалия и много злопатих. Вто отвреме турци воювах. Аз са дръжах (благо) ве(рнаго) Шишмана цре“. А отстрани е казано: „Ас, (Др(аго)ми)р писах“. (Виж в. „Зора“, бр. 37 от 26.06.1919 г.). Този надпис доказва, че наистина тук са ставали битки между турци и българи, като се облегали последните на редица крепости както Мездренската, „Градище“ около Божица и др.

Не по-малко интересно е и друго предание. На изток от Царев кладенец се намира една кръгла и тинеста локва, не по-голяма от четвърт декар. Нарича се Мезюва бара. Казват, че там бил убит турчин Мезю, от което носи и името си. Много често нощем от локвата излизало куче, което вървело пред колата на пътника, заблудявало го в пътя и изчезвало. Според трето предание, някога си на това място имало дупка, от дето извирало много вода, та се образувала голяма бара. Тук живеел воден бик, който излизал да се бори със селските говеда, та ги всякога прогонвал. Не можело жива душа да се мерне по това място. Случило се еднаж, та един бик надвил това чудовище, което се скрило в дупката и никога вече не се показало. Четири деня след това текло от там кръв и вода (записано от ученика Андрей Андреев от същото село).

През турско време Долна Кремена си била пак чисто българско село. Имало само един турчин, който владеел воденицата между двете Кремени. Сега живеят в селото около десет къщи мохамедани цигани, които се занимават с железарство. Носията и нравите им са като у българите. Мъжете носят калпаци, а жените сукмани и вълненици. Фереджето и шалварите им са непознати. Типът е слабо цигански. Не знаят ни турски, ни цигански, а говорят чисто Кременско наречие. По всяка вероятност произхождат от смеса на помаци с чисто турски цигани, докле най-после последните изгубили език и пр. По надгробните им плочи личат чисто български надписи. На джамия не ходят, ходжи не ги спохождат. Венчават се като изпращат на ходжата по една дреха; тоя им чете и обредът се свършва.

Кременчани спадат към чернодрешковците (торлаци), както и околното население. Мъжкото облекло е: потури, чието дъно понякога се спуща педя над земята; риза, над нея елек и калпак. Женското облекло е зимно и лятно: лятното е дълга бяла риза без дантели, вълненик и престилка. Вълненикът е червен четириъгълен плат, който се сдипля и се запасва отзад на кръста. Тежи няколко килограма. Зимно време е заменен със сукман от чер вълнен плат, без ръкави и отворен на гърдите. По краищата личи везба от цветна коприна и сърма. Населението в сравнение с околната среда е доста въздигнато, както стопански, така и умствено. Затова най-вече спомагат обширната мера и трикласното училище, което съществува доста от рано. Сеят най-вече житни растения, цвекло, и отглеждат буби. Говорят ъ-наречие, т.е. казват гъби, къща, дъб, а не габи, каща, даб, както говорят по-южните села. Преобладава светлият комплекс: бяла кожа, руси или кестеняви коси, светли очи. Жените са предимно руси и стройни.

„Химн на Мездра“, публикуван в хумористичния вестник „Щурец“ на 24 септември 1937 год. Негов автор е Иля Йордов.

Разтеглена надълго като лента,
окичена със два небостъргача,
ти община централна си в моментa
и шест села като опашка влачиш.

Народа ти – букет от карамфили,
дошъл във теб от всякакви посоки,
от роден край изгонени насила
събра ни ти все отбор екстра стока.

Веднъж през май дори ти беше център
на областта, за час, за два, за три ли:
тогаз Дамян и Кимон, въз момента
с внимание те бяха обградили.

Но то не би – късметът те отмина
и във Вратца спря – напук на видинчани,
но ти живей със мисъл след година
на областта пак центъра да станеш.

Днес твоя вид възторзи все извиква
във всекиго за малко в теб що спира;
добре си, знам, и със музевирлика
и Враца веч достойно конкурираш.

През лятото си имаш два – три плажа,
где слънцето по кожата ни жари,
и имаш ти кола пожарна даже,
но нека Бог ни пази от пожари.

„Стъргалото“ гъмжи от хора вечер,
„чегъртат“ се ергени и момета;
едно е зло, че лампите им пречат
(да може тъй, че нощем да не светят).

Ти пълна си със прелест, чар и проче,
късметът пак криле над теб ще спустне
и нека Бог даде да се проточиш
надлъж поне надолу чак до Брусен.

Животът в теб тече като по масло:
богатите цял ден с пари играят
и твоят вид от ден на ден все растне
и ситите добре са – то се знае.

С кебапчета ти Дупница далдисваш –
открадна й отдавна тая слава
и днес, кога ти химна калъписвам,
изслушай ме какво ти пожелавам:

Върви напред и нека си честита,
та някога град областен да станеш
и Вратца да захлупиш под корито,
пък ако ще да пукнат вси вратчани.

5-ти септември 1969 год.

Строителството на обект „Удвояване на ж.п. линията София – Мездра“ започна през четвъртото тримесечие на 1958 год. с отпочване на временното строителство на становете в Лакатник, Оплетня и Левище, което продължи и през 1959 год.

През 1960 год. започна изграждането на временното строителство на становете в участъци Томпсън, Своге, Желен и Рибарска хижа. През същата година бяха завършени и пуснати в експлоатация първите 27.960 км удвоени участъци с обща дължина 16.910 км.

През 1962 год. бяха завършени и предадени в експлоатация нови удвоени участъци с обща дължина 13.513 км, в това число отсечките Курило – Владо Тричков, Томпсън – Своге и Нова гара Оплетня – стара гара Оплетня.
В 1963 год. бе завършена и предадена отсечката Владо Тричков – Реброво и Церово – Бов с обща дължина 7.825 км.

През 1964 и 1965 год. започна извършване на строителство по отсечките Ребърково – Мездра и Лютиброд – Ребърково, като през 1965 год. бе предадена в експлоатация отсечката Ребърково – Мездра, дълга 6 км, а през 1966 год. бе окончателно завършена и предадена отсечката Лютиброд – Ребърково, дълга 3.945 км.

През 1967 год. започна строителството по последната отсечка Черепиш – Лютиброд, дълга 2 км, която в момента се предава в редовна експлоатация и с която окончателно завършва удвояването на особено важната за народното ни стопанство железопътна линия София – Мездра с обща дължина 88 км.

Общата дължина на този сложен за изпълнение обект през силно пресечени терени е 88 км със 17 междугария. През време на строителството бяха изпълнени 16 бр. тунели с обща дължина 2700 м, 30 бр. мостове с обща дължина 2000 м, голям брой водостоци, подпорни стени, административни и жилищни сгради и над 2,300,000 куб. м. предимно скални изкопи, без прекъсване експлоатацията на съществуващата единична ж.п. линия.

През време на строежа взеха участие над 5000 работници, техници и инженери.

В албум за Мездра от 1989 год. четем обзор на случващото се в града и общината. Представяме тук текста в основната му част.

Община Мездра заема територия 554 кв. км., с население 30 500 жители. Обединява 28 селища и е от трети функционален тип. Петнадесет от селата са под 500 жители. Районът е полупланински. Преобладават сивите горски почви, подходящи за отглеждане на зърнено-фуражни култури и трайни насаждения. Надморската височина е 270 м. Със своето местонахождение, като селище на брода на река Искър и на важен път, още през 1898 година Мездра е определена за община на съседните села, а на 26.08.1950 година става град.

Всъщност рождената дата на града се губи някъде между II и III век от н.е., когато римляните построяват крепостта „Калето“ и около нея възниква селище. То процъфтявало и растяло като важен стратегически път. Селището е опожарявано и разрушавано, връхлитали са войни, вилнеели са епидемии, но името оставало, животът оцелявал. На проверката на времето тукашните хора се оказали издръжливи, жилави и корави българи.

Балканът криел в пазвите си хайдути, нашепвал легенди и внушавал надежди за по други времена. Из потайни пътеки обикалял Левски и с огнените си слова будел свободата в душите. По същите друми преди това вървял и Софроний Врачански, понесъл на своите плещи теглилата на едно смутно време. В Черепишкия манастир са намирали убежище апостолите Георги Бенковски и Панайот Волов, а при местността „Ритлите“, с кръвта на 12 Ботеви четници, е записан епилогът на Априлското въстание.

През 1887 година в Мездра се построява мост на река Искър и пътят София-Ботевград-Мездра-Враца се изпълва с хора и коли. В 1897 година е открита ж.п. гара и локомотивната свирка събужда амбиции и ентусиазъм, тя определя железничарската съдба на Мездра. Тогава селището дава подслон на търговци, предприемачи и индустриалци, на наемни работници и дребни стокопроизводители – пъстра смесица от страсти и интереси, от напредничави идеи и користни подбуди. Едно напрегнато ежедневие, в което мездренци търсят пулса на прогреса.

В годините на народната власт израснаха нови заводи и предприятия като МЗ „Искър“, ЗТЕ, ЗКЕ, ПОСМ „Ген. Ив. Кинов“, ЗМИ, ПЗ „Леденика“ и др. Петнадесет промишлени предприятия днес изграждат икономиката на Мездренската община. В териториален план производствените мощности се отличават с равномерно разположение на предприятията в общината, като са оформени икономически микрорайони освен в Мездра и в селата Зверино, Елисейна, Моравица, Царевец, Типченица, Лик и др.

На територията на общината се развиват производства, задоволяващи потребности от национален мащаб. Тук се произвеждат сто процента от широките хасета за постелъчно бельо, основна част от цилиндричните зъбни колела за каростроенето, значителна част от градивните елементи за далекосъобщителната техника, плочи от врачански камък за облицоване на сгради, 22 % от хидратната вар, добивана в страната. В Мездра се произвежда 55% от пивото на Михайловградска област. С най-бързи темпове се развива производството на зъбни колела, на градивни елементи за съобщителната техника и висококачествена специална керамика.

Ускореното развитие на промишлеността в общината се дължи на внедряването на постиженията на НТР и технологичното обновление, повишаване на качеството и техническото равнище на предприятията. Реконструират се, разширяват и модернизират МЗ „Искър”, ПЗ „Леденика“ и ПТП „Ст. Димитров“, с което се отговаря на засилващото се потребителско търсене. Утвърждава се Завода за металокерамика като предприятие с безотпадна технология. Напълно се промени обликът на въжената фабрика „Околчица“, обновяват се техническите
съоръжения в предприятията от електронната промишленост – ЗКЕ-Зверино и ЗТЕ-Мездра, изгради се предприятие за центробежно леене в ММП „Г. Димитров“ Елисейна.

Успешно се развива железопътният транспорт. За едно денонощие през гара Мездра преминават 132 влака. За 1988 година са превозени близо 1 милион пътници и 247 663 т. товари. Общо 2500 железничари от Мездренската община осигуряват редовния график на движението на влаковете и показват висока професионална и технологична дисциплина. Видими са успехите и в областта на строителството – съвременни благоустроени села, модерни и нови жилищни квартали.

Средищното положение на града е благоприятна предпоставка за развитието на търговията. Разширява се търговската мрежа, обновяват се магазините и заведенията за обществено хранене, а с построяването и пускането в експлоатация на новия Хлебозавод ще се реши проблемът за качеството и асортимента на хляба и закуските.

В селското стопанство се утвърждават новите прогресивни форми на земеделие и животновъдство с приложение на акордните принципи. Чрез изградените 427 акордни единици се подобри трудовата и технологичната дисциплина, повиши се заинтересоваността от крайните резултати, ликвидира се уравновиловката при заплащането.

На икономическото развитие съответствуват успехите в образователната система. В общината функционират 28 предучилищни заведения, като 22 от тях се намират в селата. Обхватът на децата надхвърля 97 процента, а 5 и 6-годишните са обхванати напълно.

В общината има две начални училища, 4 основни /1-7 клас/, 8 основни /1-8 клас/, една прогимназия /4-8 клас/, едно пълно ЕСПУ /1-12 клас/, ЕСПУ с преподаване на руски език, СПТУ по МСС, СПТУ по текстил, средношколски общежития, ученическа спортна школа, общинска станция на младите агробиолози.

Създадени са три учебно-професионални комплекса:
– УПК към ЕСПУ с преподаване на руски език „Д. Благоев“- Мездра с изучавани специалности: оператор на металорежещи машини, оператор в хранително-вкусовата промишленост, продавач-консултант, монтьор на електронна техника;
– УПК към СПТУ по МСС с изучавани специалности: монтьор на селскостопанска техника и водач на МПС категория „Т и С“, механизатор-растениевъд;
– УПК към ЕСПУ „Д. Благоев“- Зверино, с изучавана специалност монтаж на електронна техника.

В общината са обособени и шест заводски паралелки, в които работниците повишават образованието си без откъсване от производството. Професиите и специалностите, овладявани в СПТУ и УПК съответствуват на нуждите на общинската икономика от квалифицирани кадри. Общината е в договорни отношения и близки контакти с редица ВУЗ и техникуми, които подготвят нейните специалисти.

В три последователни години общинската образователна система и отделни учебно-възпитателни заведения бяха излъчвани за национални първенци. През 1986 година общината бе национален първенец за високоефективна професионална подготовка на учащите се и трудова реализация на завършващите, а през 1987 година – за високи постижения в осъществяването на всеобщо средно образование. Безспорен успех и признание за постиженията на общинската образователна система е излъчването на общината за комплексен първенец през 1988 година в системата на МНП.

В общината функционират 28 читалища, три профсъюзни домове на културата, 35 библиотеки, 106 колектива на художествената самодейност. В тях навлязоха много млади и интелигентни хора. Успешно се развиват самодейните колективи на ОНЧ „В. Коларов“, Ж.П. възел, ЗКЕ-Зверино, ММП „Г. Димитров“- Елисейна, ЗТЕ, СД „Търговия на дребно“, ПТП „Ст. Димитров“, ЕСПУ „Д. Благоев“ – Мездра, ЕСПУ – Зверино, ЕСПУ „Хр. Ботев“ и ЕСПУ „Кирил и Методий“, които приобщават работническата класа и младото поколение към прекрасното в живота и изкуството и способстват за тяхното естетическо възпитание. Повече от 30 колектива
бяха класирани за областните етапи на ХІІІ републикански фестивал, а представителният танцов състав на ОНЧ „В. Коларов“ – Мездра разнася славата на Мездра и извън пределите на страната.

Успешна е работата по изучаване и съхраняване на автентичния фолклор, по възраждането на народните традиции и обичаи. Традиционни са общинският детски фолклорен празник, зимният фолклорен празник, общинските празнувания на Трифон Зарезан и денят на коня – Тодоровден, парадът на суровачките, изложбите на мартеници, великденски яйца и др.

Традиция е гостуването на професионални културни институти от столицата и областта, от Плевен и Ловеч, Ботевград и Перник, чиито спектакли и концерти се вливат в културния календар на общината.

Връхна точка в цялостния живот на общината е Денят на Мездра – 23 май, който се явява повод за равносметка на всичко постигнато. Той е своеобразен център и на дългогодишните вече празници на културата „Мездра май“. Концерти, спектакли, срещи с писатели и актьори, изложби, фестивали, парад на книгата, рисунки на асфалт, викторини, различни прегледи са все прояви, които имат трайно въздействие и обогатяват душевността на хората, носят радост на малки и големи.

В богатите делници и празници на Мездренския край се изявяват талантливи и щедри хора, трудолюбиви и амбициозни създатели на материални и духовни блага, на своето човешко щастие.

Из вестник „Искъръ“, януари 1938 год.

Знае се, че на празника Рождество Христово, или Коледа, преди хиляди години езическите народи празнували рождението на слънцето. Това траяло много векове.
Отпосле християнските народи отъждествили този ден с рождението на Исуса Христа. На този ден, според християнската религия, се родило не небесното слънце, а онова що сплотява душите и сърцата с Божествения огън на любовта и братството между хората.

От дълбока древност, обаче, е останала коледната песен „Ясно слънце и добър юнак“, която макар да е минала през периода на християнството, запазила е своя типичен езически характер. В нея се възпява слънцето като божество, и добрия юнак, необикновен образ на юнак със свръхчовешка сила (Сб. за Нар. Ум., кн. XXII, стр. 120). Слънцето хвали юнака, че има добра коня преходника:

Та прехожда за ден земя,
за ден земя, за нощ небо!
Хайде да се облагаме,
Облагаме, надходваме!

И тръгнали да се надбягват:

Обед би им Дрено поле,
право пладне на планина.

Когато стигнали на планината, слънцето заявява:

– Хвала тебе, добър юнак,
Я си тука се почивам,
се почивам и поспивам.

Това спиране на слънцето, може би, е легнало в народната митология от обстоятелството гдето слънцето, кога се издигне право на зенита, като че спира малко на почивка. Добър юнак се доверил на своя спътник, разтурил се и заспал дълбоко. Слънцето се възползвало от неговото доверие, крадешком тръгнало и стигнало „Икиндия“. Тук народната фантазия придава на коня способността да говори:

– Стани, стани, добър юнак,
отиде ти добра коня,
добра коня, руса глава –
които слънцето, според предварително направеното условие, ще му вземе, ако го надбяга.

Най-после добър юнак се събужда. Уплашен и стреснат за изгубеното време, той почва да плаче, но добра коня го утешава като му дава наставления как да се приготви за предстоящото вихрено надбягване:

– Извади си тънка рида (кърпа)
превържи си черни очи,
да ги ветър не избриша!
Извади си свилен пояс
та си стегни клето сърдце!

Когато всичко това било направено, минутата за тръгване дошла:

Па си турна лява нога,
лява нога в ляв стърмен.
Дор да турне и десния,
той обиде деветдесет,
деветдесет кадилъци (градове)!

И надбягал слънцето. Народната фантазия представя тоя кон с такава свръхестествена сила, щото само докато го възседнат, пребродил деветдесет града. На юнашкия зов, да изнесат чубър вода, да измият коню нодзе:

Не изнесли чубър вода,
но изнесли чубър вино,
та измили коню нодзе.

Чак тогава ясно слънце довтасало. Условието на баса било ако надбяга юнакът, слънцето да му даде сестра си „Ясна зора, ясна звезда“. Затова след състезанието слънцето предлага:

– Ясна зора, ясна звезда,
тебе – жена, мене – сестра.

На което юнакът възразява:

– Защо би ти тая дума,
Ясна зора, ясна звезда,
тебе – сестра, мене – сестра!

Песента съдържа известен морал: за да спечели време, слънцето излъгало юнака да заспи на планината, та да го надбяга. Поуката е, че измамата никога не печели.

А. Ив. Катерински

Пълния текст на песента може да прочетете тук.

Тези две снимки са правени на гара Мездра на 09.07.1921 год. Надписани са със следния текст: „За спомен от у-то Неутрално Въздържателно Д-во „Борба“ от София“. Показателно е какви граждански организации е имало през онези години. Този тип дружества възникват през 20-те и 30-те години на XX-ти век из цялата страна, като тяхна цел е въздържанието от употребата на алкохол, непосещаване и дори затваряне на питейни заведения, и др. подобни.

Как ли са реагирали мездрене при гледката на такава голяма компания въздържатели?! : ))