Спомени от едно детство в Мездра

Леонтина Ардити е българска актриса, писателка и режисьор, родена през 1929 год. Тя работи в редица градове в страната, включително в гр. Лом – с драматичния театър и читалището в града. На сайта Centropa могат да бъдат прочетени нейни биографични спомени, записани под формата на интервю, проведено от Патриция Николова през 2003 – 2004 год.

Проявихме интерес към нейната биография, защото г-жа Ардити е живяла през част от детството си в Мездра и в спомените си разказва за тези години. С любезното разрешение на авторите на сайта публикуваме тук извадка от спомените й, в които тя описва какъв е бил детският й живот в Мездра през 30-те години на XX-ти век. В по-голямата си част текстът предава буквално спомените й, а само на някои места сме направили корекции за по-голяма яснота.

Имах много щастливо детство! Аз съм проходила в Долни Дъбник и съм тръгнала на училище в Мездра. И съм била много щастлива, защото съм расла на воденица, то си ми личи – не млъкнах. Баща ми работеше във воденица; майка ми можеше да си гледа по 20 кокошки, щот` те кльоцат там. Значи, месо е имало винаги. Гледаше не знам колко патици. Баща ми винаги правеше по една дупка в земята – за вода за патиците. Майка ми гледаше и две гъски. Тя ги тъпчеше с царевица; между краката си слагаше гъската и я тъпчеше с царевица, не знам дали тоя способ съществува още. На баба ми – майка й, й казваха Придворната. Тя се беше уговорила с един готвач на цар Борис III; царят много обичал ястия от гъски. И готвачът й казал: “Мазалика, ако ти ми носиш по 4 гъски на месец, пари ще направиш”. Никакви пари не направи, но тя всеки месец 4 гъски носеше в двореца и пак така ги тъпчеше, между краката, и те ставаха, за един месец или за два месеца се издуваха. Така съм израсла сред гъски, сред пилци. На каруца се качвах редовно. Отзад каруците в България знаеш, че имат една опашка и там си се возехме. На кон ме качваше един белогвардеец.

2 000 – 3 000 души е била цяла Мездра, гара Мездра. Това е една гара, едно село. И само баща ми беше евреин. И нито веднъж не съм чула да го оскърбят.

На гара Мездра най-голямото тържество на деня беше вечер да хванеш жена си под ръка, детето зад тебе и да отидеш на гарата. Като ще мине софийският влак и спира на гара Мездра. И ние, понеже бяхме сиромаси хора, майка ми взимаше едно парче хляб и ми купуваше едно кебапче от гарата.

Спомням си най-ярко, когато заболях от дифтерит и една нощ ме завряха в един влак да ме доведат в София да ме лекуват. Но аз много се гордеех пред останалите деца в Мездра, които не бяха се качвали на влак, щото аз пътувах на влак.

Йордан Кръстев

По материал от вестник „Искърски фаръ“, 1936 год.

През 30-те години на XX-ти век се провеждат редица педагогически конференции с участието на учителите от Мездренската учебна околия. В последния ден на една от тях, проведена между 27-ми и 29-ти ноември 1936 год. в Мездра, участниците празнуват юбилей на околийския училищен инспектор Йордан Кръстев.

yordankrastevЮбилярът е поздравен за своята 30-годишна народо-просветна дейност от местни и външни на Мездра културни организации и лица, между които Н. Пр. протосингела на Врачанската Митрополия Йеромонах Николай, представителят на Врачанското областно управление г. Сараджов, Областният училищен инспектор г. Радушев и др.

Почитателите на юбиляра изтъкват заслугите му като просветен деец, журналист, публицист, читалищен деец и кооператор. Йордан Кръстев работи в следните културни и икономически организации:

1. Дружество на запасните офицери – председател; бил член в централното управление няколко години;
2. Врачанско епархийско братство – член;
3. Читалище „Просвета“ – председател;
4. Потребителна кооперация в родното му село Типченица – основателен член;
5. Кооперация „Искърски плод“ – председател;
6. Комитет „Дом – паметник“ – председател;
7. Комитет за построяване на училище „Тодор Балабанов“ – член и касиер;
8. Организация на провинциалните журналисти (Варна) – председател.

Кръстев е и създател и редактор на вестник „Искърски фаръ“. Ангел Катерински отбелязва: „малко са днешните общественици в България с такава обширна и разнообразна народополезна дейност!“.

Заедно с топлите и многобройни поздрави, Йордан Кръстев получава редица подаръци, сред които личат светата библия от Врачанската Митрополия, картина „Христос като пастир“ от Врачанското епархийско братство и Мездренското такова, писалищно бюро от просветното дружество, комплект мастилница от учителската колегия в с. Кунино от чер мрамор, изработен от учениците в каменоделното училище в Кунино, часовник – будилник от учителите в гр. Враца, сребърен джобен часовник „Лонжин“ от с. Типченица.

Получени са и множество телеграми и адреси от разни корпорации и лица от всички краища на страната. Тоя ден е ден на просветата и духовната култура в Искърския край.

По информация от Уикипедия, през 1944 год. Йордан Кръстев е затворен като „враг на народа“ във врачанския затвор, тъй като по-рано е посрещал цар Борис III с хляб и сол, когато влакът минава през Мездра.

Един час във фабрика „Бахава“

Из вестник „Искъръ“, януари 1938 год.
cropped-img_0009h1.jpg
На 16.12.1937 год. придружих секретаря на журналистите г. Т. Симеонов, та посетихме текстилната фабрика „Бахава“ в Мездра.

Още в кантората ние бяхме любезно приветствани от административния директор г. Милушев и прокуриста г. Филипов. След това г. Милушев беше любезен да ни разведе в деветте отделения на фабриката, впечатленията от които ще споделим с нашите читатели.

Най-напред се отзовахме в една широка зала – предачницата, гдето електрическата енергия върти 2000 вретена. Какъв напредък на техниката! Гледаш всичко се върти, движи се, работи. А известен брой момичета привързват скъсаните тук-там нишки.

Памукът за предачницата се влачи и пречиства в друго, отделно помещение, гдето работят три дараци комплект с два сулфактори.

Третото отделение, където влязохме, е тъй нареченото апретура, гдето работят преси за изглаждане и излъскване на платовете. Тук работят машините каландри и кардир – разчиствачка на памучните платове.

Четвъртото помещение е бояджийницата. Всевъзможни вани, корита и съдове за потапяне на платовете и преждите изпълваха помещението. Тук се боядисва по последна дума на науката и техниката. Освен за боядисване, това помещение служи и за белилка. Тук се избелват всякакви прежди и платове, които трябва да се продадат бели. Но острата миризма от разните киселини затруднява дишането в това помещение, та бяхме принудени бързо да го напуснем.

Петото помещение, където влязохме, беше сновачното отделение. И тук движение, трясък, работа. Електрическата енергия е впрегната в разните видове машини, сновачки, които дрънкат оглушително. Тук видяхме последното изобретение – английско сновало, наречено цетелгатер.

В шестото помещение работят машините навивалки – шпул машина, трайб машина и др. Шум и скърбуцане заглушават ушите.

Най-интензивната работа на фабриката се чувства в седмия отдел, по реда на нашето посещение, така наречената тъкачница. Тук работят 105 механически стана. Ушите заглъхват от силното и непрекъснато тракане на машините, карани всички с електричество. Между становете има и така наречените джакаранди.

Осмото помещение на фабриката е железарската работилница, самостоятелно заведение, гдето се поправят разните видове части от машините.

Между това звънецът възвести закуската на работниците. Всички се хранят в особена столова на фабриката, наречена още кънтина, със специален готвач и прислуга. Влязохме в кантината. Примерна чистота. Маси и пейки. Работниците сами си получават храната от едно прозорче на кухнята. Направи ни впечатление питателната и евтина храна. Порция чорба с месо струва за работника 1.50 лв. Втора порция готвено – 3 лв. А хляба си носят от дома.

Широките удобства, които фабриката е пригодила за своите работници, прави живота им завиден и приятен. Така например във фабриката те се ползуват от баня, пералня, амбулатория с лекар за безплатна медицинска помощ, градина за чист въздух и др.

Освен изброените удобства работниците се ползуват и с жилища за сметка на фабриката, където по-голямата част имат безплатно осветление и отопление.

Надниците на работниците се движат от 38 до 70 лева на човек, според работата и отговорностите за нея. С тия надници и удобствата, които изброихме, фабриката напълно задоволява нуждите на работника. Тук работят около 300 работници от двата пола.

Фабриката получава своята енергия от една електрическа юзина на р. Искър, шест километра далеч от самата фабрика, със 132 киловата енергия и 6.030 волта напрежение. Освен електрическата централа, фабриката има в запас енергия от три парни машини с по 150, 45 и 15 конски сили.

Това индустриално заведение е основано в 1926 год., като акционерно дружество с главен представител г. Ив. Т. Балабанов. Тоя трудолюбив и енергичен мъж е син на покойния Тодор Балабанов, основател на друга, съседна с „Бахава“, фабрика за спирт, основана в 1898 г. Като материал за тоя артикул служи царевица и меласа на плодов спирт.

Спиртната фабрика и текстилната, основани първата от бащата, втората от сина, сега се намират под общо управление, начело с енергичния административен директор г. Ив. Милушев и примерният със своята честност прокурист г. Филипов. Двете фабрики работят с капитал 9 милиона лева.

Това богатство, наследено от трудолюбив баща и увеличено от сина, пак чрез труд и постоянство, дава възможност на неговия притежател да се отдаде на разкош и лични удоволствия, без да мисли за окръжающата го среда. Но уважаемият г. Балабанов не е такъв. Той не е останал безчувствен към крещящите нужди на с. Мездра, като ново заселище. Яви се нужда в селото за училищно здание и г. Ив. Балабанов прояви своето милосърдие, като изсипа на комитета едно дарение от 1,250,000 лева.

Но щедрата ръка на дарителя не се спря до тук. Заправи се църква в селото и милосърдието на г. Балабанов наново се пробуди. Той изпрати два вагона чамов материал и направи на свои средства иконостаса на църквата „Св. Георги“, която сега краси селото. Тия материали за църквата се изчисляват кръгло на 300,000 лв.

Последното благодеяние на г. Ив. Балабанов е отстъпеното от него за сравнително малка сума, на дългогодишно изплащане, едно свое масивно здание за общински дом на селото.

За всичко това ние мислим, Мездра е проявила слаба признателност. Не е достатъчно само, гдето основното училище в Мездра носи името на бащата „Тодор Балабанов“. Ние мислим, че трябва да се зачете и името на сина, като се назове една от улиците на селото на негово име. Това ще бъде за поколенията спомен от признателност към мездренския благодетел Ив. Т. Балабанов.

Катерински

Два скелета под скалите

Из вестник „Искъръ“, 1938 год.

cherepishrocks В специална брошура „Нови данни за историята на Ботевата чета“, съм проследил участта на шест групи от Ботевата чета, които след смъртта на войводата, се пръснали по разни посоки да търсят спасение.

Една от тия групи, състояща се само от трима въстаници, била подгонена от турците и заобиколена в местността близо до връх Вола. Тримата въстаници, като се видели заобиколени, и пред опасността, че ще бъдат хванати живи, мъчени и убити, пъхнали се в една пещерна дупка, която в момента им се изпречила. По тия места и около Черепишкия манастир местността е осеяна с много такива пещери и пещерни дупки.

Потерята последвала въстаниците и дошла при дупката. Няколко вистрела били дадени по посока на тъмната дупка, но въстаниците били вече закривили из лабиринта, та куршумите не могли да ги засегнат. Турците не се осмелили да ги гонят и под скалите, в тъмните дупки, а се задоволили да зазидат изхода на дупката с големи камъни, които така залостили, че с голи ръце по никой начин не биха могли да се отмахнат.

След някое време въстаниците се върнали, потърсили изхода, но видели дупката заприщена така, че да излязат било вече невъзможно. Пред ужаса, който ги обзел, че в тези подземия ще измрат, нечути и невидени от никого, те тръгнали да търсят друг изход. Пътували или пълзели из влажните и тъмни лабиринти, които някъде се разширявали, някъде се стеснявали до толкова, че едва пълзишката се промъквали; и така пътували или пълзели цели три денонощия.

Интересни са находките, които нашите бродници в подземието намерили към края на своето тридневно скитане.

На едно място, при случайно проникналата от повърхността на земята светлинка, през някаква незнайна дупка, те видели два скелета, прострени един до друг. Вековете и влагата унищожили всички дрехи и меса на тия нещастници. Виждали се само костите и косите от черепите им, от които косата на единия била дълга – вероятно ще да е била женска. При тия скелети били намерени две царски корони, чиято златна конструкция влагата не могла да разруши. Все тук, при скелетите, въстаниците намерили каче със златни и сребърни монети, няколко пръти сурово злато и сребро, и един съд около 3-4 литра, съдържащ някаква течност. Предполага се, че този съд ще е служил приживе на двамата умрели да пият с него вода.

Въстаниците си взели колкото пари могли да носят, като оставили тук всичкия си багаж освен пушките. Тия четници били от домакинската част на четата, та носили със себе си тефтери и книжа, отнасящи се до състава на четата. В случая всички тия книжа се оказали по-малко ценни пред случайно намереното съкровище. Книжата били оставени при скелетите, а вместо тях въстаниците си взели много пари.

След това дошла и втората радост: те скоро намерили изхода на това подземие, само че дупката, през която щели да излязат, била заляна с вода. Отначало не знаели коя може да бъде тая река, но после разбрали, че това е познатата на тях река Искър. Те опитали с пушките си дълбочината и като се уверили, че е проходима, излезли и премалели от глад, отишли на близката кошара, гдето утолили глада и жаждата си. Като знаели в кой ден влезли в дупката и по думите на овчаря разбрали, че са се блъскали под скалите три денонощия, понеже в тъмното подземие не забелязвали промяната на деня и нощта.

Башибозуците и черкезите за три дена били се вече изчистили по тия места, та не съществувала вече предишната опасност. Един от тия въстаници, без да се знае името му, забегнал в Румъния, накупил си с това богатство имоти и станал чокоин (едър земевладелец), а другите двама отишли неизвестно къде.

Как е дошла тая интересна история до нашето знание. Слушайте.

През последната война, един войник от с. Лакатник (според други офицер, без да се знаят имената им) случайно се срещнал с престарелия вече четник в Румъния, сега чокоин, и последният му разказал тая колкото чудна, толкова и невероятна история за тридневното скитане под земята. Освен това, чокоина – въстаник казал на войника, че частта от парите, които те могли да вземат със себе си, била нищо пред оная, която останала там.

На пишущия тия редове легендата разказа Змекйо Пенов от с. Зверино, Врачанско, през 1922 г. Дали тоя човек е още жив и дали би искал да каже нещо повече не ни е известно. При всичките ми молби и настоявания тогава, Змекйо не се реши да каже, под предлог, че не знае, кой е бил този войник или офицер от Лакатник, пред когото този чокоин е открил тая чудна подземна одисея.

Мнозина ще ни възразят, че подземната одисея на тия въстаници прилича на приказка от „Хиляда и една нощ“. Ние пък твърдим, че тия лутания са възможни, защото кой от нас, които сме взели участие в световната война, не знае приключения и опасности, които да приличат на такава приказка. За нас сега тия приказки са обикновени преживявания, но ще мине време, ще се изредят поколения, та тия приказки ще станат невероятни също така, както ние сега мислим за тримата въстаници.

Близо до Черепишкия манастир, срещу първия тунел по линията Мездра – София, на десния бряг на Искъра се намира пещера, наречена Шишманова или Шишмановец. Тук наблизо се е сражавала и Ботевата чета, и тук са минавали отделните групи от тая чета. Легендата говори, че в тая пещера се е криел, при бягството си от турците, цар Иван Шишман. В тая пещера последният български цар преживял повече време, а на мястото, гдето е днес Черепишкия манастир, стояли писарите на царя. От думите царски писари, царе-пис, произлязла думата Черепиш, сегашното име на манастира. Та предполага се, че като завършил живота си в тая пещера, цар Иван Шишман оставил е тук и държавната хазна, която, според неограничената тогавашна царска власт, принадлежала нему.

Че Търновския царски двор още през времето на Калояна, разполагал, освен с готови сечени сребърни и златни монети, но и със сурово злато и сребро, свидетелствува статията на А. Т. Илиев (М. Сб., кн. I, стр. 111), където се казва, че българите през времето на цар Калояна, освен че имали свои златни и сребърни рудници в Родопите и другаде, но купували сурово злато и сребро и от Добровчаните. Това се вижда от договора, сключен между българския цар Михаил Асен и Добровчаните в 1253 год.

Кой българин не би желал, щото легендата на тримата въстаници в пещерните дупки около Черепишкия манастир да стане действителност.

А. Ив. Катерински

Черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица

Днес със свое авторско изследване Йордан Ценов, историк и краевед от с. Горна Бешовица, ще ни разкаже за един от паметниците на културата от национално значение на територията на общ. Мездра – черквата „Св. Димитър“ в Горна Бешовица. През 2014 г. се навършват 150 години от освещаването на черквата и това е чудесен повод да обърнем поглед към историята на това свято място и да се запитаме какво е неговото състоянието век и половина след построяването му, през което време черквата е заслужила да бъде днес ценно историческо и културно наследство в нашия край.
Снимките са дело на Мая Ценова – дъщеря на автора. Благодарим и на двамата за възможността да публикуваме този материал.

150 години от освещаването на черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица – Врачанско

При преброяванията на населението на България след Освобождението и в различни официални сведения – руски и турски – като се изключат десетина или двайсетина души цигани, посочвани като „мохамедани”, през различните години всички живеещи в с. Горна Бешовица са вписани в графа „вероизповедание” като „източноправославни”. Няма да сгрешим, ако допуснем, че така е било още от времето на приемане на християнството като официална религия. Нещо повече, селото е енория – населено място, обслужвано от един свещеник.

В „Списък на войнуци от казата Ивраджа” – турски документ от 1548 г. е записано: „Балчин, син на поп Добро от Бешвиче-и Баля“ (с. Горна Бешовица –б.а. – Й.Ц.). За да има призната от османските власти такава длъжност, явно е имало съгласно християнския канон и място, където попът да изпълнява своите ритуали. В Окръжния държавен архив гр. Враца се пази справка за историята на селото, където е записано: „Преди Освобождението в селото е имало първоначално Параклис, а през 1864 година е построена църквата по инициатива на Димитър поп Неделков, който е ходил на манастира Св. Гора – Атонския полуостров. След завръщането си се заел с направа на черква и откриване на училище. В черковния двор се намират изработени три камъка, които са останали от Параклиса. На единя от тех камъни има вдлъбнатина, прилична на конско копито. За нея съществува предание, че е от копитото на коня на Крали Марко.”

Не можем да говорим за тази стара църква, но сведения за подобна на нея имаме от съседното село Царевец (Влашко село до 1934 г.) – там „старата черква”, строена съгласно определените законови предписания – да не бъде висока повече от един метър над повърхността на съответния терен, е посветена на Св. Николай Чудотворец, датирана е от ХІV в. и има вграден надпис, от който узнаваме, че е обновявана през 1747 г.

cherkva_Sv Dimitar_Gorna BeshovicaЧерквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица

Съществуващата и до днес, макар и в окаяно състояние, в Горна Бешовица черква „Св. Димитър”, обявена за паметник на културата с национално значение (ДВ бр. 59, 1973 г.), е строена през 1862-1863 г. и е осветена на Димитровден през 1864 г. Местоположението й – в най-високата точка на терена на селото, в близост до неразкрит и непроучен некропол от римско време и първите векове на християнството, за които говори археологът Теофил Иванов, ни дава основание да предполагаме, че ако е имало „стара” и „най-стара“ църковна сграда, тя трябва да е била също на това място.

Архитектурата на сградата показва, че тя е строена след периода на т.н. „Танзимат” – реформи в Османската империя, започнали с ”Гюлханския Хатишериф” – 1839 г. и разширени с „Хатихумаюна” – Султански указ от 1856 г., с който се провъзгласява равенство за всички поданици в Империята без разлика на вероизповедание. Ето какво е записано в „Указа” по третирания проблем: „В градищата, селата и селцата, гдето жителите вси едно вероизповедание имат, ще можат без никое препятствие да поправят, според първия техен план, зданията, които са отредени за църкви, училища, болници и гробници. Ако ся случи някои от тези здания да искат изново да се направят и са одобрени от патриарсите и обществените началници, те трябва да ся подложат на Високата Моя Порта, която ще ги одобри чрез Царската Моя заповед, или ще направи Замечанията си в определеното време… Когато ся касае нови здания да устроят, нужното дозволение ще ся иска чрез Патриарските и Обществените началници от Високата Моя Порта, която ще вземе Царското решение и ще даде това дозволение, освен ако ся не случат Администратически препятствия.
Посредничеството, което администратическата власт во всите подобни деяния ще прави, ще е даром…!”

Десетина години след обявяване на черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица за паметник на културата с национално значение в сп. „Векове” под заглавие „Възрожденски учител и иконописец” за зографа на горнобешовишката черква е написано следното: „Един от скромните дейци на народната просвета и на българското възрожденско изкуство е Петко Танов Даскалов – учител, зограф и съзаклятник от влашкоселската Въстаническа чета във Врачанския край, наричан по-късно Петко Търновски.

cherkva Sv Dimitar_Gorna BeshovicaЗографът Петко Даскалов се ражда около 1802 г. и израства във Влашко село (сега с. Царевец, Врачанско). Приет е да се учи в Присовския манастир за даскал и свещеник… Тригодишният му престой там му помага да изучи правилата на църковното богослужение и полага изпит за свещеник.

Междувременно Петко се увлича и в рисуването… Подпомогнат от хаджи Минчо – зограф от известната Тревненска школа, тръгва да се учи за зограф в Трявна… След деветгодишно отсъствие се завръща в родното си село. Учителства много години и през ваканциите рисува икони и изографисва църкви. Негово дело са стенописите на църквите в този край: Типченица, Лик, Рогозен, Горна Бешовица, Кунино, Лесура, Попица…

След Освобождението дядо Петко е пенсиониран, а на негово место за учител е назначен синът му Иванчо… Синът се преселва в с.Попица, близо до гр. Бяла Слатина. Тук зографът Петко Танов изографисва иконостаса на църквата „Св.Параскева” безплатно. Признателното население погребва зографа в църковния двор, като му издига скромен паметник с надпис: „Тук почива прахът на Петко Танов – изографин – починал на 27 юли 1889 година”.

А под заглавие: „Забравени дейци от народното ни Възраждане” още през 1912 г. Ангел Иванчов Катерински, учител в селото, е написал за Димитър поп Неделкьов следното: „Годината и денят на раждането му стоят в неизвестноост. Знае се, че е умрял две години преди Освобождението и е бил на около 65 години. Баща му, свещеник, когото по тукашното наречие зоват поп Неделкьо, родом от същото село, а майка му – баба Вълкана – от съседното село Цаконица, същата околия. Оставен да се развива всред балканска природа, той е бил човек със силно и здраво телосложение. На грамотност и образование се е учил при баща си и в Атонските манастири, където той заминал още в ранната си възраст. В Атонските манастири Димитър ходил два пъти. При първото си отиване престоял две години. При второто си отиване той престоял малко повече. С какво се е занимавал Димитър в манастира, не може да се знае, но за вярване е, че той е работил за своето образование чрез четене на книги, защото щом се завърнал в селото си през 1838 г., отворил „ДАСКАЛНИЦА”. През втората година започнал да се занимава с кръчмарство. След 11 години учителстване даскал Димитър, доволен, че е изпълнил своя дълг към просветата в родното си село, напуснал учителството и се предал изключително на търговия и главно на бояджийство, което научил от нарочно повикан от Враца бояджия. Само за няколко години той спечелил завидно състояние…Той обявил, че ще строи църква – „селяните да му докарат само камъни и гора, която тогава се намирала в изобилие”. Баща му енергично се противопоставил… Димитър сполучил да склони съселяните си и църквата била почната през 1861 г.

След дълги години безпокойства, най-сетне в 1864 г. Димитър видял желаната мечта увенчана с успех. Църквата била готова и като девица била кацнала на най-видното место всред селото. За служител бил поканен друг свещеник, защото поп Неделкьо от старост не могъл да престолва литургията… Като виждал, че съселяните му изпитват голяма трудност, като минават през едно доста дълбоко дере…, даскал Димитър не закъснял да построи и един хубав каменен мост, който и до сега – 1913 г. стои неповреден. (От този мост не намерихме снимка, но той обслужваше пътя до средата на четиридесетте години на ХХ век, когато беше направено шосето за с. Камено поле и гр. Бяла Слатина – б.а. Й.Ц.)

Димитър поп Неделкьов не доживя да види плодовете на своята народополезна дейност. Той умря, както казахме, две години преди Освобождението.”

Върху надгробната му плоча, която е запазена , има надпис: „Димитъръ Бояджи – 1875”.

Sv Dimitar_Gorna Beshovica131Църковната сграда е паметник на културата с национално значение от 1973 г., но реставрация е извършена чак през 1994 – 1995 г., в резултат на което, от липса на знание ли, от липса на отговорност ли, сградата е заплашена от срутване, особено северната й стена.

В продължение на повече от стотина години Димитровден беше ден на „събора на село Горна Бешовица”.

София, 20 октомври 2014 г.
Йордан Ценов

Едно посвещение

Из вестник „Искърски фаръ“, април 1937 год.

Преди години се строеше новата училищна сграда в Мездра, която сега всички харесват и която пред очите на външните хора ни издига. Рядко са такива сгради по архитектура, а особено по вътрешна уредба.

school

Мнозина от по-старите забравиха непреодолимите трудности, а по-младите ги и не знаят, които трябваше да се преодоляват. По онова време с пари да се строеше, беше героизъм, а де се строи без средства, както правехме ние, това бе не подвиг, а авантюризъм. Строителният комитет, обаче, си бе дал клетва, че не ще се спре пред нищо за достигане крайната цел – да се довърши сградата. Член бях на комитета през всичкото време, а последните години, когато се привършваше строежът, и касиер, не на парите, защото такива нямаше, а за да подписвам с някои от другите членове на комитета частни полици, за да не се спира работата. За нас тогава морето бе до колене, всичко бе на шега и позволено, щом не пречи на работата. Училището е дело на целия комитет, двама членове вече са покойници, и на гражданството, което даваше жертви мимо силите си.

Тук, обаче, искам да спра вниманието на няколко прояви на нашата общественост, които са характерни и поучителни:

1. Преди строежа още комитетът купи една помпа за вода, за да се улесни строежа. Поставена бе в двора на училището и свърши работа десеторно на стойността си. Тая помпа бяхме купили с полица. Сумата се олихви и нарастна. От нас, подписал бях и аз, сумата се събираше от съдия изпълнител. Как се успя да се изплати, живите свидетели знаят. Това бе първа награда.

2. Една Мездренска фирма достави всички стъкла за училището (не помня колко каси) и ги бе предала на касиера (мен) като представител на комитета. Тая фирма после води дело, не срещу комитета, а лично срещу мен за цялата сума. Даде Бог после пари и сметката се уреди. Споменът за това дело е втората награда. Моите деца в това училище не са учили, а учат и сега на тези, които ме съдиха.

3. Всичката тишлерия, врати и прозорци, беше доставена от фабрика „Дъб“ – Враца. Доставката бе над 400,000 лева. Мъчно се плащаше. Заведе фирмата дело срещу мен, Хр. Георгиев и покойния кмет Ив. Мишев за 103,000 лева в Окръжния съд. Натоварени бяхме с 5,000 лева съдебни разноски. С течение на години и с много лихви едвам се уреди тая сметка. Ето третата награда.

4. Комитетът, за економия на общината, бе натоварил своя член Хр. Георгиев да бъде формален предприемач. За гаранционно удостоверение неколцина подписахме (и аз) запис в популярната банка. Докато да се освободи гаранцията, банката търсеше 9-10 хиляди лева от лихви и съдебни разноски, и чрез съдия-изпълнител бяхме поканени да внесем сумата. Неколцина години бяхме под тормоз с тая сметка. Научихме, че управителното тяло на популярната банка наскоро са решили да опрости тая сума. Дължим им благодарност. Но все пак, споменът за всичко това е четвърта награда.

5. Комитетът навремето спазари чрез мен и Хр. Георгиев от Г. Антонов от Върбешница каменните стъпала и парапети за училището от долния за горния етаж. Остана неиздължена сумата от 26 – 27 хиляди лева. Това бе 1929 година. Ако сметката се олихвяваше, щеше да наближи 50 хиляди лева. През 1936 год., с голям натиск от някои граждани и тогавашния кмет, Георги Антонов се съгласява да му се броят само 16,000 лв. и тая сума бе вписана в общинския бюджетопроект. При промяната в общината общинският съвет решава да се зачеркне тая сума и утвърждението е без нея. Да се разсъждава е излишно.

Този, който има да взема сумата от 8 – 9 години, е в правото да я търси. По досегашната логика той трябва да съди мен и Хр. Георгиев. Правото е на негова страна. Това ще е петата, а не зная дали ще е последна, награда за подпомагане издигането на тоя монументален храм на просветата.

Нито се оплакваме, нито обвиняваме. Искаме по случая да направим едно посвещение на тези няколко редове на онези, които занапред ще вършат безкористно обществени работи.

Автор: Йордан Кръстев

Парад на войнството в Мездра

Из вестник „Искърски фаръ“, септември 1937 год.

От 25-ти август до 10-ти септември т. год. войсковите части от Бдинската дивизия лагеруваха около Мездра и произвеждаха своите традиционни учения. Това даде възможност не само на мездренци, но на населението от целия Искърски край да бъде в контакт с родната войска и да й се любува. Тоя контакт е особено ценен, защото е явно, че нашето право е такова, когато се осланя и на силата, а тая сила има своите издънки от низините, из недрата на народа. Много вечери трите военни музики се редяха да свирят на площада и това повишаваше народния дух и самочувствие.

Приключвайки своите учения, частите направиха и друго, което за нашия край е събитие и не ще се забрави. На 9-ти септември т. г. вечерта се произведе заря с церемония от всички части. На площада при гарата бе направено павилионче със зеленина, окичено с картечни ленти и картечници. Стройните редици на полковете заеха местата си. Площадът бе богато илюминиран. Направи се обичайната проверка, като се извикаха високо имената на падналите герои от тоя край. Отговаряше се високо кой кога и къде е загинал геройски за отечеството. Това пренесе всички присъствуващи в онова време, когато племето ни при върховно изпитание за идеалите си вършеше само величави подвизи. Отслужи се панихида за тези герои. Сюблимен бе моментът, когато всички паднаха на колене и осветлението изгасна. Като че призованите духове на героите витаеха над нас и полъхваха лицата ни.

Началникът на Врачанския гарнизон г. полковник Мишев произнесе вдъхновено слово към войниците и гражданите за падналите герои. Същата вечер г. г. офицерите дадоха банкет пред бюфета на гарата, като бяха поканени и шефовете на учреждения и председателите на родолюбиви организации.

На 10-ти септември сутринта бе оповестено, че ще се произведе парад. Площадът бе хубаво почистен. В определения час частите с музика, знамена и с бойно снаряжение пристигнаха към площада и заемаха мястото си. На мястото, където преди повече от 2000 години са марширували легионите на Великата Римска империя, сега синовете на героичния български народ искат да заявят и демонстрират високо волята за живот на земята, оросявана с толкова кърви.

mezdraIX1937Всичко е готово. Отслужи се молебен от шест души свещеници во главе свещеник Н. Нинчев от Мездра. Същият произнесе късо слово за значението на днешния ден, което от вси страни предизвика доволство и одобрение, особено от г. г. офицерите.

Говори г. полковник Мишев, чийто патриотични слова се отправяха към сърдцата на войска и цивилно население. Заслужава да се спомене, че в това мило и незабравимо тържество вземаха участие в строй запасните офицери – онези, чийто гърди са окичени с много ордени, а телата нашарени с много рани.

091937_1Запасните офицери в Мездра на парада на 10.IX т. г.

Почва парадът. Кой не би се почувствал горд при тая величествена гледка?

Първи минаха в церемониал запасните воини, които и на побелели глави още знаят що значи дисциплина и да се бие крак. Това бе първата вълна – живата история. Следваха частите, които като една свежа вълна и струя минаваха блестящи и всички получаваха „Отлично“. Блясъкът на ножовете и железните каски в тоя слънчев септемврийски ден символизираха и силата, и правото, и светлите пътища на нацията към бъдещето.

Не само Мездра, но населението от всички околни села се бе стекло да види това събитие, каквото в нашето заселище от 60 години свободен живот не е ставало.

Но имаше и още нещо, което направи тържеството по-мило. Определено бе да се раздадат възпоменателните медали от войните на действуващи и запасни офицери. Това раздаване направи лично началникът на гарнизона г. полк. Мишев. Най-напред по Височайша воля се окичи с тези медали бойното знаме на 35-ти полк, след това действуващите и запасните офицери.

091937_2Началникът на гарнизона г. полковник Мишев окачва възпоменателните медали от войните на бойното знаме на 35-ти полк

9IX1937091937_3Полковник Мишев декорира със същите медали запасните офицери, участвали във войните. Личи моментът, когато декорира председателя Йордан Кръстев.

От името на запасните офицери по случая пред всички войнски чинове и пред хилядното гражданство произнесе патриотично слово председателят Йордан Кръстев. Неговите думи и зов бяха преди всичко към родната войска. Със своя силен глас и свойственото му възторжено говорене, той извика не само умиление и гордост, но и сълзи на очите на много военни и много граждани. Той особено подчерта начина, по който трябва да се тачи паметта на падналите герои и да се зачитат живите такива. Каза смели думи за духа, който има в гърдите си армията и подчерта дебело и високо, че никоя неправда в света не е била вечна и че веригите ще бъдат разрушени от времето. И както, когато завършваше речта си г. полк. Мишев, така и сега, едно громко и нестихващо „Ура“ из хиляди гърла, огласяно от три военни музики, се разнасяше от рид на рид. За това имаше неми свидетели – родната р. Искър и „Вола“ с кръста на него, който от хоризонта с кимане потвърждаваше, че това е пътят за възход. Унинието и поражението водят към нова робия.

091937_4Момент когато председателят на запасните офицери Йордан Кръстев говори на войската и гражданството

10 септември 1937 год. за Мездра е историческа дата.

Нека крепне духът на войската и нацията, за да бъдем онова, което историята ни е предопределила и което трябва да сме. Амин!

АгитВлак в Мездра, 1952 год.

В архива на Българската национална филмотека, във филма „Първият АгитВлак“ от 1952 год., можем да видим интересни кадри от старата гара на Мездра. Филмът разказва за първия агитационен влак, заснет при пътуването му от Мездра през Враца до Видин, който е превозвал агитационни материали и съветска литература, имал е вагон – библиотека и вагон с екран за кино прожекции. Върху сградата на гара Мездра може да се прочете надписа „Привет на първия агит-влак“.

garamezdra1garamezdra2garamezdra3

Жътва е

Един кратък текст във вестник „Искърски фаръ“ от 1939 год. привлече вниманието ни и го публикуваме тук с някои съкращения. Хареса ни каква надежда има в него. Било е и пак ще бъде.

mezdraПрелестите на нашата родна земя са безброй. Тях поетите възпяват, а чужденците им завиждат. А и какво не ражда тая земя? Дали й липсват плодове, грозде, зеленчуци, хлебни растения, розите, алените макове? Всичко е в изобилие под лазурите на нашето небе. Но плодородието тая година няма равно на себе си отдавна. Погледнете люшканите от вятъра златокоси ниви. Народът казва „Хляб се пече“! И ето жътвари надлъж и шир по полето, под знойно юлско слънце прибират това богатство. И не току-тъй е съчетана жътвата със звучната жътварска песен. Това е злато, това е над всичко в икономиката и политиката! Хляб!
И когато хамбарите запращят от жито, тогава и производители и консуматори са добре. Нека бъде благословена земята, която ни дава това плодородие!

Мездра посреща Елин Пелин

Из вестник „Искърски фаръ“, 26 март 1939 год.

Юношесткото туристическо дружество в Мездра бе имало щастливата идея да покани писателя Елин Пелин за юбилейно чествуване в Мездра. Поканили и писателя, който се съгласил лично да присъствува, като видял сърдечността на поканата. На 18.III т. г. след обед пристигна юбилярът Елин Пелин, придружен от неразделните си приятели проф. Ал. Балабанов, карикатуриста Райко Алексиев и обл. директор Ц. Каракунев. Посрещането стана с музика. На площада зад гарата бяха строени ученици и ученички в народни носии. Поднесе вдъхновено приветствено слово учителят Ант. Петков.

valentinazaharievaЕдна от посрещачките на Елин Пелин в национална носия (Валентина Захариева – ученичка от гимназията в Мездра)

Вечерта в бюфета на гарата от туристическото дружество бе даден банкет с около 70 куверта, гдето бе поканен и присъствуваше елитът на Мездра. Пръв произнесе вдъхновен тост Д. Апостолов, подпредседател на дружеството, който очерта делото на писателя, ролята на младежта и специално на тая в Мездра. След това говори кметът и вдигна тост за гостите и юбиляра. Отговори сърдечно и трогателно писателят Елин Пелин и благодари за честта, а след него говориха проф. Балабанов, Р. Алексиев и обл. директор Каракунев. Всички казаха възторжени думи за Мездра и нейния напредък. Особено духовит бе Р. Алексиев, който сравни Мездра с това, което е била тя преди 30 години през неговото учителствуване в тоя край. Всички възхвалиха Мездра и нейния градски дух и пожелаха тя да расте и хубавее.

След това в училищния салон се даде Елин–Пелинова вечер. Откри се с хор с националния и на Царя химни. Председателят на дружеството Д. Алексиев каза хубави думи по уреждане тържеството и благодари на всички. Учителят Н. Григоров чете беседа за творчеството на Елин Пелин.

Поднесоха приветствия и букети на юбиляра г-ца З. Кушева, училищен инспектор Л. Велев и ученичката В. Кирова от Мездренската прогимназия. Поднесе се приветствие и от читалището.

След това се изпълниха много декламации, песни и рецитации, Елин–Пелинови произведения. Особено добре бе изпълнена сцената „Пъдарят“ от младежи в национални носии.

Писателят – юбиляр бе многократно акламиран. Той благодари особено много за сърдечността, с която бе пропито това тържество.

След това продължи весела част до късно след полунощ.

Длъжни сме да изкажем още веднъж публично доволството от похвалната инициатива на Мездренската младеж, която устрои това тържество и да благодарим на гостите и писателя за голямата чест, която направиха на Мездра, и за хубавите думи, казани за нея.