Гунчо Ст. Гунчев (1904 г. – 1940 г.) е български географ, академик, антрополог, издател и редактор. Той е доцент по география при Софийския университет. Гунчев е активна личност през студентските си години, като се включва с дейности в няколко студентски дружества. Основател е и редактор на списание „Архив за поселищни проучвания“.

Фиг. 1. Портрет на Гунчо Ст. Гунчев

Проявихме интерес към него, тъй като е автор на изследването „Уземните къщи в Дунавска България“, което обхваща и района на град Мездра и днешната община Мездра.

За повече яснота при четенето на текста по-долу ще внесем следните бележки:
Същинското си изследване за уземните къщи Гунчо Гунчев публикува през 1934 год. в годишник на Софийския университет. Текстът в този пост е резюме, направено през 1941 год. от Петър Г. Пенчев по немския превод към студията на Гунчев и е публикувано в списание „Архив за поселищни проучвания“ (София). По-надолу под израза „в наши дни“ да се разбира втората половина на 1930-те. Всеобхватността на засегнатите в изследването аспекти от изграждането и съществуването на уземните къщи в Северна България прави същинския материал на Гунчев наистина интересен за прочитане. Троглодитна област или село следва да има смисъл на област или село, населявана (населявано) от пещерни, примитивни човеци. Ориняшка епоха е „началната епоха на късния палеолит“.

Материалът е сканиран от Националната библиотека.

Уземните къщи в Дунавска България

Резюме

В първата глава на тази студия авторът показва, че примитивните селски къщи в България, както по отношение на тяхната история на развитие, така и по отношение на тяхното географско разпространение, не са изследвани. Едничкият опит за една обща представа за различните български къщни типове и зоната на тяхното разпространение в зависимост от онези на целия Балкански полуостров е бил направен от Цвиич в „La Peninsule Balkanique“, Париж, 1918 год. Цялото разпределение, направено от Цвиич, дотолкова до колкото се отнася за България, е без всякаква стойност, тъй като самото то не е резултат от научно изследване на място, а е резултат на една чисто кабинетна спекулация, за основата на която са му послужили някои историко-етнографски факти. При пътуванията си авторът е констатирал, че уземните (жилища) къщи, за които има писмени данни за едно време от преди 2000 г., в Дунавската равнина са на път да изчезнат напълно. Това обстоятелство е принудило автора да ускори изследванията си, чиито резултати той е мислил да бъдат обект на една негова бъдеща работа.

Във втората глава той разглежда писмените сведения и частични изследвания върху уземните къщи на Дунавска България. Най-стари сведения има от Страбон (63 год. пр. Хр. – 19 год. сл. Хр.) и от Клавдий Птолемей, които ни осведомяват за тракийското племе „трибали“ (?) (или просто „пещерно тракийско племе“), което е било оседнало към дунавското устие. Славяните са познавали същия тип жилища. Последните са съществували вече през времето на великия цар Симеон, както се заключава от един сборник от закони от онова време.

Други сведения изхождат от най-ново време. За уземните къщи съобщава граф фон Марсильи (началото на 18-ти век), абатът Доминико Систини (края на 18-ти век), както и всички западни пътешественици, които са пропътували Дунавска България между реките Тимок и Янтра от началото на 19-ти век (A.Boue, M. Blanqui, H. Wachenpusen, F. Kanitz, геологът F. Toula, K. Jirecek и др.). В българската научна литература къси и разпокъсани сведения са дали геологът Г. Х. Златарски, археологът В. Добруски и лекарят д-р И. Васанович. Сравнително най-много материали за уземните къщи са публикували етнографът Д. Маринов и архитектът Т. Златев. При своите изучавания последните двама не са обхванали цялата троглодитна област, поради което те не дават нито границите на същата, нито различните варианти от уземни къщи. В чуждестранната литература последните са описани предимно на основание на изброените по-горе автори с изключение на Т. Златев, чиято работа е сравнително нова (1930 год.). Авторът е взел под внимание отделните чужди автори, които са направили изложение според литературни извори: I. M. Smirnov, M. Murko, L. Niederle, A. Haberlant.

В третата глава авторът изяснява въпроса, какво трябва да се разбира под уземна къща, при което дефинира, че под това название трябва да се разбира едно жилище, вкопано в земята, с издигащ се над повърхността на земята покрив. При това той подчертава, че в миналото този вид жилища не са представлявали най-лошия вид къщи, тъй като по-мизерни били жилищата от плетеница, както сам Франц Тула свидетелствува.

В четвъртата глава се разпростира върху различните названия, които са били дадени на уземните къщи. При Дунава във Видинския окръг, по река Огоста, названията са: бордей, бурдей, бордел и бурдел, които, обаче, са познати в цялата троглодитна област. В Ломско се наричат къща узем, уземка и уземника, т.е. къща в земята. В района на Бела Слатина и Орехово те се наричат пръстеница, което ще каже приземна къща. По река Искър и в Плевенския район тези уземни къщи се наричат зимник, което ще каже земно жилище. В областта на Никопол навсякъде съществува името землянка, което има значението на гореизброените имена. Уземните къщи на циганите се наричат куптори. Всички тези названия са продукт на новото време, тъй като в далечното минало, когато всички къщи са били такива, те са се наричали просто къща, понеже друго жилище не е било познато.

Фиг. 2. Областите на уземните къщи в Дунавска България. Мездра и районът на общината са част от преходната област.

В пета глава авторът дава точни данни върху разпространението на тези уземни къщи в Дунавска България, което е дадено и в приложената на края на студията му карта (фиг. 2). Авторът посочва две уземно жилищни области: област, където до средата на 19-ти век почти всички жилища са били от този род, и област, която е била преходна. Първата обхваща според пресмятанията на автора кръгло 7500 клм., а втората – 6000 клм.

По-нататък той накратко споменава първото преброяване на постройките в България, което се е състояло на 1.I.1888 год. Някои резултати от това преброяване той съобщава заедно с преброяването на сградите в 1893 год., което е проведено с по-голяма точност според направените от автора проучвания.

На 1.I.1888 год. съществували в истински уземни къщи 213 селища, които са се числили към 151 общини. Същите са имали 237,579 жители или са представлявали 7,5% от цялото население на тогавашното време (3,154,375 души). Общото число на жилищата в истинската троглодитна област възлиза на 32,104, в което число не са включени къщите на лежащите в тази област пет града. От общото число, 19,529 (60,8%) са били уземни къщи. Най-голям процент се пада на Ореховската област със 75,1%; след това следва Плевенската със 72,6% и Никополската с 67,7%. В цялата област 32 селища били с повече от 40% уземни къщи. По-нататък са разгледани пет от ония градове, които лежат в троглодитната област, тъй като същите са се образували при специфични условия. През турското робство в уземните къщи са живели българите и румъните, докато турците и евреите (такива е имало само в Плевен) са живели във високи къщи. Два от тези пет града до скоро имаха голям процент уземни къщи: Бела Слатина 37% (1888 год.) и 20% (1893 год.) и Орехово 27,8% (1888 год.) и 17,6% (1893 год.).

Към същинската област на уземни къщи, около Видинската област, се намира също и един пръстен, а също и около Дунавската област, който до началото на 19-ти век е притежавал само уземни къщи. Вследствие на политически преобразувания в края на 18-ти и началото на 19-ти век там са станали народностни размествания. Новодошлото население обикновено не е строило вече уземни къщи.

В преходните области процентът на уземните къщи в 1888 год. е бил 6,9%, което ни показва един силно подчертан преход към други типове примитивни селски къщи. Заместването на уземните къщи в Дунавска България е вървяло паралелно с подобряването на общото материално и културно ниво на населението, без върху последното да е упражняван никакъв натиск, какъвто е имало в Румъния.

В шестата глава авторът се е занимал с естествените предпоставки за съществуването на уземните къщи в Дунавска България и с политико-историческите отношения за тяхното запазване до наши дни.

Съществена е естествената причина за произхода и запазването на този жилищен вид, която го е облагоприятствувала върху льоса. Южните граници на последния в общи линии съвпадат с троглодитната област. Втората естествена причина лежи в климатическите условия. Почти цялата област на уземните къщи принадлежи към така наречената от К. Т. Киров „суха и студена Дунавска област“ (преходна степна област), която се отличава със сравнително ограничени валежи – годишно под или около 500 м. м., отличаваща се със студена и сурова зима, тъй като е изложена на студените северни ветрове и има горещо лято. Тези особености на климата правят уземните къщи много пригодни за живеене, тъй като през зимата в тях е топло, а през лятото хладно. Като последна причина може да лежи липсата на гори. Това, обаче, не е главната предпоставка за появяването и запазването на тези жилища, както Иречек възприема – едно схващане, което и много други автори споделят. Тук авторът дава доказателства, от които може да се заключи, че само сравнително малко области са били без гори и са имали един напълно степен характер.

Политико-историческите причини за запазването на уземните къщи до днешно време са съвсем кратко разгледани. Римското строително изкуство не е могло да окаже никакво влияние върху примитивните селски къщи на старите траки. През време на Първото и Второто български царства материалната култура на населението не се е повдигнала толкова много, щото последното да изостави стария начин на живеене. Турското робство в продължение на 500 год. се е проявило в това отношение също извънредно консервативно. След освобождението на България от турско робство (в 1878 год.) с материалното повдигане на тамошното българско население се явява и желанието да си уреждат домове.

В седма глава авторът разглежда първоначалния примитивен тип, развитието и вариантите на уземните къщи. При последните той различава четири варианта: тези от областта на Лом, на Никопол, на Плевен и на дунавската крайбрежна област; така те са означени по области, където се явяват в чиста форма. Процесът на развитието на тези четири варианта е даден в една скица. Най-голям интерес събужда Плевенският вариант, в който процесът на развитие има свое начало от едно общо помещение за човека и животните. В Плевенския район този тип се е запазил до наши дни. През зимата обитателите спят и работят в това помещение върху една широка и пространна земна платформа, наречена брег.
Вън от това съществуват между реките Скът и Искър различни смесени типове. Авторът разглежда главно появата на различните помещения, тяхното предназначение и обзавеждане.

В осмата глава авторът се занимава и с други уземни постройки, при които в троглодитното село не само човешките жилища, а и всички останали за нуждите на общия живот или на отделните притежатели служащи постройки, са също уземни такива. Отделно са разгледани училища, черкви, кръчми и подслони. По-нататък се занимава с оборите „зимници“, в които през зимата (плевенския вариант) човекът работи и спи. Също така са разгледани изби, мазета и винени изби в Северозападна България, свински кочини, хамбарите и т.н. Съвсем общо казано, почти всичко в троглодитната област се намира под знака на вкопаванието.

В деветата глава се занимава с къщата зимник (построена в земята къща) и нейното отношение към уземната къща. Тази къща не е спомената в досега отнасящата се за това литература. Тя има почти квадратна форма в разрез, с едно общо помещение за човека и животните, с бело иззидано огнище, малко издигащи се над повърхността стени и с един плосък, в началото покрит със слама, а сега с цигли или плочи, покрив. Тази къща се е запазила като междинен тип между уземните къщи в Дунавска България и в Добруджа, което показва, че тя се е въвела по-късно в тези области. Обстойното монографично изследване би могло да ни уясни, кой е бил негов носител, както и неговото точно отношение към уземните къщи.

В десетата глава виждаме с какъв един висок тип се заместват уземните къщи. Тези или са съвсем чужди по тип на уземните къщи, или имат същия разрез и същото наименование. Последната категория високи къщи преобладава.

В единадесетата глава авторът разглежда физиономията и живота в това троглодитно село.

В последната, а именно в дванадесетата глава, авторът показва културно-историческото значение на уземните къщи. Той подчертава, че те принадлежат към най-старите жилищни форми на човека, засвидетелствувани още през ориняшката епоха. Те съхраняват в себе си много праисторически строителни елементи. В началото на историческото време уземните къщи представляват в индогерманците преобладаващия жилищен тип. Авторът е на мнение, че едно сравнително изследване на уземните къщи в целия долнодунавски басейн и на южните области от среднодунавския басейн (Югославия) би било от голямо значение, тъй като те са във връзка едни с други.