Неведом път от чужда къща невидимка
през нечии ръце захвърлил бледа снимка
в нечиста кофа, в която тя да се търкаля
сред смет, където тя намачква се и каля.
Оставена е там на времето и на съдбата
да чака някого да я изтрие от Земята,
и с нея всичко живо сякаш да забрави,
че нявга тез очи ту нежни, ту корави,
са гледали света и с него са се смели.
Ала кои са те? Дали са остарели?
Мълчат, задето друг след тях разказва,
но той пък е решил от тях да се отказва.

Неведом път все пак запази им лицата,
но друго скри – изтри им вече имената;
изтри историята със своите си похвати
и за нас ще ги остави вечно непознати.
Ех, този път, да бе смирен и милостив,
да ни бе разказал тъжен ли или красив
е бил животът на тези българи млади,
видели ли са радости, благо, наслади.
Или времето им било е тъжно и тежко,
и бързо оставили са всичко младежко?
Няма кой да ни каже, освен тази снимка;
един скъсан спомен, тя е негова бримка.

Неведом път от чужди къщи забравими;
лица на някогашните отминали роднини.
Не ги захвърляйте на кофата, ви молим,
че пропаст с тях ще можем да преборим –
те родов извор са, вода в свещени стомни;
заради тях сме тук и няма лошо да ги помним.