Днес със свое авторско изследване Йордан Ценов, историк и краевед от с. Горна Бешовица, ще ни разкаже за един от паметниците на културата от национално значение на територията на общ. Мездра – черквата „Св. Димитър“ в Горна Бешовица. През 2014 г. се навършват 150 години от освещаването на черквата и това е чудесен повод да обърнем поглед към историята на това свято място и да се запитаме какво е неговото състоянието век и половина след построяването му, през което време черквата е заслужила да бъде днес ценно историческо и културно наследство в нашия край.
Снимките са дело на Мая Ценова – дъщеря на автора. Благодарим и на двамата за възможността да публикуваме този материал.

150 години от освещаването на черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица – Врачанско

При преброяванията на населението на България след Освобождението и в различни официални сведения – руски и турски – като се изключат десетина или двайсетина души цигани, посочвани като „мохамедани”, през различните години всички живеещи в с. Горна Бешовица са вписани в графа „вероизповедание” като „източноправославни”. Няма да сгрешим, ако допуснем, че така е било още от времето на приемане на християнството като официална религия. Нещо повече, селото е енория – населено място, обслужвано от един свещеник.

В „Списък на войнуци от казата Ивраджа” – турски документ от 1548 г. е записано: „Балчин, син на поп Добро от Бешвиче-и Баля“ (с. Горна Бешовица –б.а. – Й.Ц.). За да има призната от османските власти такава длъжност, явно е имало съгласно християнския канон и място, където попът да изпълнява своите ритуали. В Окръжния държавен архив гр. Враца се пази справка за историята на селото, където е записано: „Преди Освобождението в селото е имало първоначално Параклис, а през 1864 година е построена църквата по инициатива на Димитър поп Неделков, който е ходил на манастира Св. Гора – Атонския полуостров. След завръщането си се заел с направа на черква и откриване на училище. В черковния двор се намират изработени три камъка, които са останали от Параклиса. На единя от тех камъни има вдлъбнатина, прилична на конско копито. За нея съществува предание, че е от копитото на коня на Крали Марко.”

Не можем да говорим за тази стара църква, но сведения за подобна на нея имаме от съседното село Царевец (Влашко село до 1934 г.) – там „старата черква”, строена съгласно определените законови предписания – да не бъде висока повече от един метър над повърхността на съответния терен, е посветена на Св. Николай Чудотворец, датирана е от ХІV в. и има вграден надпис, от който узнаваме, че е обновявана през 1747 г.

Черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица

Съществуващата и до днес, макар и в окаяно състояние, в Горна Бешовица черква „Св. Димитър”, обявена за паметник на културата с национално значение (ДВ бр. 59, 1973 г.), е строена през 1862-1863 г. и е осветена на Димитровден през 1864 г. Местоположението й – в най-високата точка на терена на селото, в близост до неразкрит и непроучен некропол от римско време и първите векове на християнството, за които говори археологът Теофил Иванов, ни дава основание да предполагаме, че ако е имало „стара” и „най-стара“ църковна сграда, тя трябва да е била също на това място.

Архитектурата на сградата показва, че тя е строена след периода на т.н. „Танзимат” – реформи в Османската империя, започнали с ”Гюлханския Хатишериф” – 1839 г. и разширени с „Хатихумаюна” – Султански указ от 1856 г., с който се провъзгласява равенство за всички поданици в Империята без разлика на вероизповедание. Ето какво е записано в „Указа” по третирания проблем: „В градищата, селата и селцата, гдето жителите вси едно вероизповедание имат, ще можат без никое препятствие да поправят, според първия техен план, зданията, които са отредени за църкви, училища, болници и гробници. Ако ся случи някои от тези здания да искат изново да се направят и са одобрени от патриарсите и обществените началници, те трябва да ся подложат на Високата Моя Порта, която ще ги одобри чрез Царската Моя заповед, или ще направи Замечанията си в определеното време… Когато ся касае нови здания да устроят, нужното дозволение ще ся иска чрез Патриарските и Обществените началници от Високата Моя Порта, която ще вземе Царското решение и ще даде това дозволение, освен ако ся не случат Администратически препятствия.
Посредничеството, което администратическата власт во всите подобни деяния ще прави, ще е даром…!”

Десетина години след обявяване на черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица за паметник на културата с национално значение в сп. „Векове” под заглавие „Възрожденски учител и иконописец” за зографа на горнобешовишката черква е написано следното: „Един от скромните дейци на народната просвета и на българското възрожденско изкуство е Петко Танов Даскалов – учител, зограф и съзаклятник от влашкоселската Въстаническа чета във Врачанския край, наричан по-късно Петко Търновски.

Зографът Петко Даскалов се ражда около 1802 г. и израства във Влашко село (сега с. Царевец, Врачанско). Приет е да се учи в Присовския манастир за даскал и свещеник… Тригодишният му престой там му помага да изучи правилата на църковното богослужение и полага изпит за свещеник.

Междувременно Петко се увлича и в рисуването… Подпомогнат от хаджи Минчо – зограф от известната Тревненска школа, тръгва да се учи за зограф в Трявна… След деветгодишно отсъствие се завръща в родното си село. Учителства много години и през ваканциите рисува икони и изографисва църкви. Негово дело са стенописите на църквите в този край: Типченица, Лик, Рогозен, Горна Бешовица, Кунино, Лесура, Попица…

След Освобождението дядо Петко е пенсиониран, а на негово место за учител е назначен синът му Иванчо… Синът се преселва в с.Попица, близо до гр. Бяла Слатина. Тук зографът Петко Танов изографисва иконостаса на църквата „Св.Параскева” безплатно. Признателното население погребва зографа в църковния двор, като му издига скромен паметник с надпис: „Тук почива прахът на Петко Танов – изографин – починал на 27 юли 1889 година”.

А под заглавие: „Забравени дейци от народното ни Възраждане” още през 1912 г. Ангел Иванчов Катерински, учител в селото, е написал за Димитър поп Неделкьов следното: „Годината и денят на раждането му стоят в неизвестноост. Знае се, че е умрял две години преди Освобождението и е бил на около 65 години. Баща му, свещеник, когото по тукашното наречие зоват поп Неделкьо, родом от същото село, а майка му – баба Вълкана – от съседното село Цаконица, същата околия. Оставен да се развива всред балканска природа, той е бил човек със силно и здраво телосложение. На грамотност и образование се е учил при баща си и в Атонските манастири, където той заминал още в ранната си възраст. В Атонските манастири Димитър ходил два пъти. При първото си отиване престоял две години. При второто си отиване той престоял малко повече. С какво се е занимавал Димитър в манастира, не може да се знае, но за вярване е, че той е работил за своето образование чрез четене на книги, защото щом се завърнал в селото си през 1838 г., отворил „ДАСКАЛНИЦА”. През втората година започнал да се занимава с кръчмарство. След 11 години учителстване даскал Димитър, доволен, че е изпълнил своя дълг към просветата в родното си село, напуснал учителството и се предал изключително на търговия и главно на бояджийство, което научил от нарочно повикан от Враца бояджия. Само за няколко години той спечелил завидно състояние…Той обявил, че ще строи църква – „селяните да му докарат само камъни и гора, която тогава се намирала в изобилие”. Баща му енергично се противопоставил… Димитър сполучил да склони съселяните си и църквата била почната през 1861 г.

След дълги години безпокойства, най-сетне в 1864 г. Димитър видял желаната мечта увенчана с успех. Църквата била готова и като девица била кацнала на най-видното место всред селото. За служител бил поканен друг свещеник, защото поп Неделкьо от старост не могъл да престолва литургията… Като виждал, че съселяните му изпитват голяма трудност, като минават през едно доста дълбоко дере…, даскал Димитър не закъснял да построи и един хубав каменен мост, който и до сега – 1913 г. стои неповреден. (От този мост не намерихме снимка, но той обслужваше пътя до средата на четиридесетте години на ХХ век, когато беше направено шосето за с. Камено поле и гр. Бяла Слатина – б.а. Й.Ц.)

Димитър поп Неделкьов не доживя да види плодовете на своята народополезна дейност. Той умря, както казахме, две години преди Освобождението.”

Върху надгробната му плоча, която е запазена , има надпис: „Димитъръ Бояджи – 1875”.

Църковната сграда е паметник на културата с национално значение от 1973 г., но реставрация е извършена чак през 1994 – 1995 г., в резултат на което, от липса на знание ли, от липса на отговорност ли, сградата е заплашена от срутване, особено северната й стена.

В продължение на повече от стотина години Димитровден беше ден на „събора на село Горна Бешовица”.

София, 20 октомври 2014 г.
Йордан Ценов