Из вестник „Искъръ“, 1938 год.

В специална брошура „Нови данни за историята на Ботевата чета“, съм проследил участта на шест групи от Ботевата чета, които след смъртта на войводата, се пръснали по разни посоки да търсят спасение.

Една от тия групи, състояща се само от трима въстаници, била подгонена от турците и заобиколена в местността близо до връх Вола. Тримата въстаници, като се видели заобиколени, и пред опасността, че ще бъдат хванати живи, мъчени и убити, пъхнали се в една пещерна дупка, която в момента им се изпречила. По тия места и около Черепишкия манастир местността е осеяна с много такива пещери и пещерни дупки.

Потерята последвала въстаниците и дошла при дупката. Няколко вистрела били дадени по посока на тъмната дупка, но въстаниците били вече закривили из лабиринта, та куршумите не могли да ги засегнат. Турците не се осмелили да ги гонят и под скалите, в тъмните дупки, а се задоволили да зазидат изхода на дупката с големи камъни, които така залостили, че с голи ръце по никой начин не биха могли да се отмахнат.

След някое време въстаниците се върнали, потърсили изхода, но видели дупката заприщена така, че да излязат било вече невъзможно. Пред ужаса, който ги обзел, че в тези подземия ще измрат, нечути и невидени от никого, те тръгнали да търсят друг изход. Пътували или пълзели из влажните и тъмни лабиринти, които някъде се разширявали, някъде се стеснявали до толкова, че едва пълзишката се промъквали; и така пътували или пълзели цели три денонощия.

Интересни са находките, които нашите бродници в подземието намерили към края на своето тридневно скитане.

На едно място, при случайно проникналата от повърхността на земята светлинка, през някаква незнайна дупка, те видели два скелета, прострени един до друг. Вековете и влагата унищожили всички дрехи и меса на тия нещастници. Виждали се само костите и косите от черепите им, от които косата на единия била дълга – вероятно ще да е била женска. При тия скелети били намерени две царски корони, чиято златна конструкция влагата не могла да разруши. Все тук, при скелетите, въстаниците намерили каче със златни и сребърни монети, няколко пръти сурово злато и сребро, и един съд около 3-4 литра, съдържащ някаква течност. Предполага се, че този съд ще е служил приживе на двамата умрели да пият с него вода.

Въстаниците си взели колкото пари могли да носят, като оставили тук всичкия си багаж освен пушките. Тия четници били от домакинската част на четата, та носили със себе си тефтери и книжа, отнасящи се до състава на четата. В случая всички тия книжа се оказали по-малко ценни пред случайно намереното съкровище. Книжата били оставени при скелетите, а вместо тях въстаниците си взели много пари.

След това дошла и втората радост: те скоро намерили изхода на това подземие, само че дупката, през която щели да излязат, била заляна с вода. Отначало не знаели коя може да бъде тая река, но после разбрали, че това е познатата на тях река Искър. Те опитали с пушките си дълбочината и като се уверили, че е проходима, излезли и премалели от глад, отишли на близката кошара, гдето утолили глада и жаждата си. Като знаели в кой ден влезли в дупката и по думите на овчаря разбрали, че са се блъскали под скалите три денонощия, понеже в тъмното подземие не забелязвали промяната на деня и нощта.

Башибозуците и черкезите за три дена били се вече изчистили по тия места, та не съществувала вече предишната опасност. Един от тия въстаници, без да се знае името му, забегнал в Румъния, накупил си с това богатство имоти и станал чокоин (едър земевладелец), а другите двама отишли неизвестно къде.

Как е дошла тая интересна история до нашето знание. Слушайте.

През последната война, един войник от с. Лакатник (според други офицер, без да се знаят имената им) случайно се срещнал с престарелия вече четник в Румъния, сега чокоин, и последният му разказал тая колкото чудна, толкова и невероятна история за тридневното скитане под земята. Освен това, чокоина – въстаник казал на войника, че частта от парите, които те могли да вземат със себе си, била нищо пред оная, която останала там.

На пишущия тия редове легендата разказа Змекйо Пенов от с. Зверино, Врачанско, през 1922 г. Дали тоя човек е още жив и дали би искал да каже нещо повече не ни е известно. При всичките ми молби и настоявания тогава, Змекйо не се реши да каже, под предлог, че не знае, кой е бил този войник или офицер от Лакатник, пред когото този чокоин е открил тая чудна подземна одисея.

Мнозина ще ни възразят, че подземната одисея на тия въстаници прилича на приказка от „Хиляда и една нощ“. Ние пък твърдим, че тия лутания са възможни, защото кой от нас, които сме взели участие в световната война, не знае приключения и опасности, които да приличат на такава приказка. За нас сега тия приказки са обикновени преживявания, но ще мине време, ще се изредят поколения, та тия приказки ще станат невероятни също така, както ние сега мислим за тримата въстаници.

Близо до Черепишкия манастир, срещу първия тунел по линията Мездра – София, на десния бряг на Искъра се намира пещера, наречена Шишманова или Шишмановец. Тук наблизо се е сражавала и Ботевата чета, и тук са минавали отделните групи от тая чета. Легендата говори, че в тая пещера се е криел, при бягството си от турците, цар Иван Шишман. В тая пещера последният български цар преживял повече време, а на мястото, гдето е днес Черепишкия манастир, стояли писарите на царя. От думите царски писари, царе-пис, произлязла думата Черепиш, сегашното име на манастира. Та предполага се, че като завършил живота си в тая пещера, цар Иван Шишман оставил е тук и държавната хазна, която, според неограничената тогавашна царска власт, принадлежала нему.

Че Търновския царски двор още през времето на Калояна, разполагал, освен с готови сечени сребърни и златни монети, но и със сурово злато и сребро, свидетелствува статията на А. Т. Илиев (М. Сб., кн. I, стр. 111), където се казва, че българите през времето на цар Калояна, освен че имали свои златни и сребърни рудници в Родопите и другаде, но купували сурово злато и сребро и от Добровчаните. Това се вижда от договора, сключен между българския цар Михаил Асен и Добровчаните в 1253 год.

Кой българин не би желал, щото легендата на тримата въстаници в пещерните дупки около Черепишкия манастир да стане действителност.

А. Ив. Катерински