Гледай, гледай, човече, как плаче тази жена!
Виж как очите ѝ станаха беззвездна пустиня!
И сякаш не сълзи, а пясък трие в свойта пола,
пясък и сълзи – тази така безмилостна тиня!

Аз я гледам всяка сутрин от близките клони
толкова плаха, самичка, обвита в сърдечност.
И виждам, човече, как тъга лицето ѝ рони;
тъга, изписана с бръчки по него от вечност.

Гледам как рано сутрин една надежда я води
до ръждивата порта – дали някой се връща?
Със скърцане портата като вик от тревоги
руши тишината, забулила нейната къща.

Но и днес нямаше никой и виж как смирена
тя върна се там, де нейният труд я тешеше.
Върна се към оная непосилна за нея арена,
на която и днес да се изправя тя се боеше.

„Къде сте, къде?“, я чувам с шепот да казва.
„Не сте вие прокудени от войни и от чума.“
Но мълчание и горестна тежест я смазват –
самота е край нея и липса на всякаква дума.

Аз я гледам всяка сутрин от близките клони.
Песни ѝ пея, тя ме слуша, аз ѝ бърша очите.
Моите песни са нейните верни подслони,
но без тях денят просто ѝ граби мечтите.