Автор: А. Цветков, „Известия на Историческото дружество в София“, 1933 г.
Изданието е сканирано от Националната библиотека.

Над град Враца и Врачанско тежи обвинението, че в робско равнодушие оставиха без подкрепа четата на Христо Ботев. Трагичният край на войводата – поет във Врачанския Балкан увеличава историческата отговорност на дейците от онова време. Жертвата е голяма и всички ни боли. Но обективността и правдата налагат да кажем, че обвиненията, които се сипят върху този край, не са дотам основателни. Когато се разглеждат събитията от онова време, обикновено се изпускат изпредвид редица обстоятелства, които рисуват нашата обществена действителност малко по-другояче, отколкото ние си я представяме.

Трудно бе да се организира в малко време и вдигне на борба нашия народ, живял пет века под двойно робство. И затова виждаме немалко безуспешни опити за въстания. През 1867 г. четите на Филип Тотю и Панайот Хитов преминаха Дунавската равнина и стигнаха Балкана, непоследвани от никого из тези места. През 1868 г. четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър се стопи в леденото мъртвило на една наша покрайнина, и войводите намериха преждевременния си гроб. През 1875 г. избухна Старозагорското въстание под ръководството на Стефан Стамболов. В този край е имало дейни тайни революционни комитети, основани от Васил Левски. При все това повечето от съзаклятниците не се явиха и въстанието пропадна. Същата година другите два революционни окръга – Ловчанският с Панайот Волов и Търновският с Ив. х. Димитров, не можаха нищо да сторят. През 1876 г., когато избухна Средногорското въстание, не подеха борбата, освен Врачанският, още и Сливенският и Софийският революционни окръзи.

Вън от това, Врачанско имаше от близкото минало твърде нерадостно историческо наследство. Тук в края на 18-ия и началото на 19-тия век са вилнели разюзданите еничарски отряди на Пазвантоглу. Турските зверства бяха запустили този край. Тежката участ на бедстващото население живо оплаква в своята автобиография смелият народен труженик еп. Софроний Врачански. Споменът за преживените ужаси бил още запазен във въстаническия период. Това налагало на революционните дейци в този край предпазливост, въздържание и мудност в действията.

Най-после нека не се забравя и обстоятелството, че Ботьовата чета слезе при Козлодуй близо цял месец след обявяването на Средногорското народно въстание. Турските власти бяха станали бдителни и бяха взели мерки за самозащита. Всичко това не е могло да не смути и спъне революционното движение във Врачанско.

Но въпреки особената историческа съдба на този край, борческият дух в миналото не е загасвал. В началото на 19-тия век – 1804 г. – гр. Враца даде първите български „депутати“ – Ив. Атанас Замбин и Атанас Николаев – застъпници пред руското правителство и двор за освобождението на България. На Враца се пада първенството за повеждане общонародната борба за черковна свобода. Тук най-рано – 1820 г. – избухна българо-гръцката черковна разпра. В града гърцизмът не е могъл да свие гнездо, и патриаршеските владици не са били оставяни на мира. Един след друг те без време са били „вдигани“ от града. Освен това Враца даде смелият революционер Никола Войводов (х. Кръстев), убит на Русенското пристанище в парахода „Германия“ през 1867 г. С такива борчески традиции гр. Враца и Врачанско направиха всичко възможно, за да не останат със скръстени ръце, когато цялата страна биеше тревога за борба и подем. Но редица обстоятелства попречиха да се покрие този край отново с пепелища и братски гробове. Може би, в подготовката и опита за въстание да има грешки, но има и възвишен идеализъм на готови за саможертва скромни дейци. В долните редове ние ще дадем бегли бележки за някои селски комитети във Врачанско. Сведенията, които можахме да съберем за някои само села в Искърския край, източно от гр. Враца, от живите участници в движението, са твърде оскъдни, но все пак достатъчни да се види, че са се полагали грижи и е имало доста стегнати организации. Старите разказват с увлечение за ентусиазма на нашите бащи и деди. В простия, непринуден и жив разказ се долавят предаността и идеализмът от онова време. Вярата в тържеството на делото задушавала егоизма и дребните катадневни грижи, надвивала колебанието, заглушавала страха. Идеалът – борба за свобода – сближавал, обединявал, приобщавал всички. Революционната организация израства бързо и се налага в живота на селата. Уреждат се тайни събрания, разглеждат се трудни въпроси, събират се средства, приготовлява се оръжие. Селата, в които имало комитети, били постоянно в напрежение, в треска; те са очаквали решителния ден за борба. В този край в предосвободителния период не се разстила робска сънност, не владее мъртвило, а пламтят живи революционни огнища.

Тайни комитети имало в селата Долна Кремена, Горна Кремена, Влашко село, Върбешница, Крета, Крапец и Люти брод. Били посветени в делото отделни лица в селата Брусен, Боденец, Старо село, Дърманци, Ребърково, монасите от Черепишкия манастир и др. Кога са основани селските комитети, не може с положителност да се каже. Селата били под ръководството на града. Врачанската организация е основана от Васил Левски през 1870 г. Ней е било възложено да замрежи селата с революционни ядра. Може би в по-големите и будни села тайните комитети да са основани още в 1870 – 1871 г. След обесването на Васил Левски и арестите в Орханийско и Ловчанско, революционното движение бе спънато. Подетата работа бе спряна и някъде изоставена. Врачанската организация не замира напълно. През 1875 г. бил в Букурещ куриерът на Врачанската организация Мито х. Мицов, който е поканил Стоян Заимов да дойде във Враца и да се увери, че народът е готов за въстание. Същата година Стоян Заимов, заедно с Иваница Данчов – свищовлия, дохождат в града, ободряват съзаклятниците и им съобщават, че въстанието ще се обяви през 1876 г. Гюргевският революционен комитет, основан през 1875 г., раздели България, както е известно, на пет революционни окръзи. Като ръководител на петия – Врачанския революционен окръг – дохожда през зимата на 1876 г. Стоян Заимов. Негов помощник за източния революционен сектор бил Спас Соколов. Организатори и ръководители на селските комитети в Искърския край били врачанците Мито Анков, Мито х. Мицов, Стефанаки Савов, Сава Петров, Мито Йотин и Мито Цветков. Започва се трескава работа. Трябва всичко да бъде готово за месец май същата година. Организаторите са в непрестанна връзка със селските комитети. Спас Соколов остава известно време като учител в с. Долна Кремена. Той снове по околните села, буди, обнадеждава, напътва, споява. Куриери от Враца и селата предават съобщения за хода на работата, носят нареждания. Организаторите спечелват още в началото интелигенцията по селата – свещеници и учители, а и по-будните селяни. Народът се доверявал и слушал своите духовни ръководители. В късо време се отбелязват доста добри резултати. Духът бил повишен. Желанието за саможертва силно, но на комитетите е липсвало оръжие. Те събирали средства, за да си набавят пушки и револвери, но такива не им били доставени. Кой както можел, се въоръжавал: доверени майстори правели ножове, други си набавяли пушки и пищови, трети приготвяли патрони. Младите се надпреварвали със старите; те били много несдържани. И в решителния момент селата са били готови за борба. Те направиха опит да вдигнат въстание.

Стоян Заимов, ръководител на Врачанския революционен окръг, на гара Мездра около 1900 г.

Център на революционното движение в Искърския край било с. Долна Кремена. Това село се намира на 4 км северно от Мездра. Разположено е в плодородна котловина. Било най-будното село в този край и давало на околните села учители и свещеници. Тук като ръководители на организацията се издигнали, слушани и зачитани от всички: свещеник Иван Нинов – смел, самонадеян и бърз в действията си, той бил деловият човек в комитета; Иван Лаков – спокоен, пресметлив, разсъдлив и предвидлив, той бил умът и съвестта на организацията; свещениците П. Андреев и Йото Денков били работливи и със знанието си давали авторитет на организацията. Те са работили и в околните села. Касиер е бил Цеко Попов, а байрактар – снажният, строен, красив и смел момък Андрей Генов. От по-младите е проявявал завидна ревност да служи предано на делото Петко Д. Петрински. Освен тях дейни членове, на които са възлагани трудни задачи, били Мито Наков, Дано Костов, Ц. Костов, Димитър и Нино Етугови, Косто Гърджалийски, Н. Пуров и К. Дамяновски. Жените не са били чужди на организацията. Събранията са ставали в черквата и в дома на Цеко Попов. Стоян Заимов е дохождал няколко пъти в селото. Той заклел по-първите хора на организацията. Клетвата е била положена в черквата, като са целували евангелие, нож и револвер. Оръжие си приготвяли сами. Ножовете били правени нощем и калявани в дълбоки бучки. Имали няколко пушки и револвери. Приготвяли са с дървени калъпи патрони. Най-после тук замислили да направят и дървено топче. П. Ц. Петрински докарал от Враца дадени от организацията дебели въжета. С тях е трябвало да се стегне дулото на топчето. Дядо Йото Донин Кясовски е направил топче от черница. В няколко къщи имало подземни скривалища – ями. Знаме на комитета било изпратено от Враца. Донесъл го ръководителят М. Йотин и го предал на знаменосеца А. Генов. Пари за делото давали всички; богатите плащали повече. Още в началото за малко време били събрани 90 жълтици. В селото имало и враждебно течение на комитета, водено от рода Ничовци. Въздържани били и Воденичарци. В селото турци рядко са идвали. Те тук не се решавали да вършат злоупотребления. Финансовите чиновници събирали данъка чрез местните селски първенци. Когато някой турчин се опитвал да върши произволи, селяните го изгонвали. Така една година дошъл да проверява стоката за беглик турчинът Местан от недалечното село Моравица. Той наредил да се задържат стадата и никой да не излиза от селото. Иван Лаков, старейшина тогава, се възпротивил на това нареждане и когато турчинът продължавал да упорства, той му ударил няколко шамара и го изгонили от селото. Големите връзки, които дядо Иван имал с видни турци, го спасили от беда. Друг път Вълчо Цинцарски, буен младеж, среща по пътя за Мездра турчина Цибралията. Неговият чифлик бил при Имирския мост над Мездра в местността „Бадинец“. Агата вървял гордо с хубави пищови на пояса си. Из пътя не се виждал никакъв човек. Юначният Вълчо пипва турчина, поваля го на земята, взема му пищовите и след това го хвърля в близката локва. От тогава и до днес на това място селяните казват „Цибринските локви“. За този случай селото било бастисвано от турски заптиета.
Кременчани се отличавали с будния си дух, любознателност, трудолюбие и трезвеност. Те били напредничави, предприемчиви и свободолюбиви. И заслужено било отредено селото за център на организацията.

Не по-зле е била организацията и в с. Влашко село. То се намира на 9 км североизточно от Мездра. Комитетът се ръководил от свещеник Мичо Цолов. Дейни, предани участници били: Вълко Хр. Калафунски, Коцо Радкин, Петко Нецов, Йото Лапердов, П. К. Кезовски, П. и Цоло Вълкови, Илия Минчов, Петко Вълканин и Ц. Лилов Топалски. Врачанските организатори дохождали често тук. Стоян Заимов и Спас Соколов спохождали също селото. Поп Мичо, смел и тактичен, бил душата на организацията. Той сполучил да организира така младите, че когато се обяви въстанието, всички се вдигнали като един.
Събранията са ставали в черквата или в хана на Петко Нецов. Пари събирали и ги пращали на организацията във Враца. Били въоръжени с ножове и само някои имали пищови. И тук селяните се противопоставяли когато турците се опитвали да вършат насилие. Не много преди Освобождението в селото пристигнал турчин със заптиета. Той не познавал този край. Отседнал в дома на дядо Вълчо Калафунски. Вечерта агата пожелал да му полива и прислужва една от дъщерите на домакина. Дядо Петко не бил вкъщи. Когато се върнал и му казали това, той бързо влязъл в стаята, грабнал някакъв съд и разбил главата на турчина. Надал се вик, селото се вдигнало и турците избягали. През нощта дядо Петко изчезнал от селото. Той се крил известно време, но бил заловен и закаран в Оряхово. Тук бил зле бит и ранен на няколко места с нож. Не след много починал от раните си. Влашкоселци били будни на поста си.

с. Горна Кремена. Това село лежи на 5 – 6 км северно от Мездра. Разположено в диплите на южните Веслешки разклонения. Жителите му се занимават главно със скотовъдство, каменоделство и земеделие.
Тук рано се създава доста стегната организация. Един от първите дейни работници бил свещеник Найден. Ръководител и касиер на комитета бил учителят Тодор Котов. Други по-важни членове били: Димитър Ненов, Нино Илиев, Иван и Митко Вълчовски, Петър Ренйов, Иван Гергов, Никола Ц. Кърнйовски, Мих. Димитров и Ст. Рашков. Били въоръжени с пищови и ножове. Работили черешово топче, без да го използуват. Събранията са правени в черквата, в дома на Рашковци и на общинското гумно. Не е съчувствувал на организацията свещеник Тошо, който е общувал с турците.

с. Крета. То се намира на 2 км югозападно от Мездра. Разположено е върху една стръмнина. Има доста бедна почва, освен плодородната равнина (лъката) покрай р. Искър. Преди Освобождението селото имало 30-40 къщи. То се образувало около турски чифлик. Някои от селяните ходили на гурбет в Румъния. Селото било поставено при твърде неблагоприятни условия за създаване на тайна революционна организация. Тук живеел субашата на Искърския край – Дели Мехмед Дертлията. Неговият чардак бил сред селото. Чифликът му е заемал плодородната равнина покрай Искъра. Не напразно го наричали „дертлията“. Той преследвал непокорните, доносничел, наказвал. При все това пред очите на този ревностен пазител на реда кретчани създават таен революционен комитет. Врачанските организатори се вестявали понякога в селото, но по-често извиквали съзаклятниците в града и там им давали нужните нареждания.
По-дейни от заговорниците били Тошко Гергов, Мишо Нинов, Ангел и Петко Чучкови, Георги Ширков, Вацо Геров, Коцо и Пендо Нинови и Коцо Николов. Кръстю Генков бил в четата на Ботев.
Събранията ставали в частни къщи, а понякога и извън селото. Те били въоръжени с пушки, пищови и ножове. Държали редовни връзки с комитетите във Враца и с. Долна Кремена. Събраните пари се изпращали на организацията във Враца.

с. Крапец. На изток от гр. Враца, на 8 км се намира малкото село Крапец. Жителите му са преселници от планинските села. Те дошли тук да работят в турските чифлици. Волни планинци, те не били чужди на общото движение за свобода в този край. И тук бил основан комитет под ръководството на Цветко Пандурски. По-важните участници в комитета били учителят Петко Леков, Ив. Маджарски (Дурето), Николчо П. Дюлгерски, Васил Велчев и Петко Савин. Били посветени и в тайните на организацията почти всички по-будни селяни.

с. Върбешница. Организацията тук трябвало да работи при доста трудни условия. В селото е имало 40-50 къщи черкези. Последните не са причинявали щети на населението, защото техният началник бил много строг. Той се грижил и за реда в селото. Но и под бдителното им око с. Върбешница създаде тайна организация. Селото се намира в пазвите на Веслец и гористата местност позволявала да прикриват действията си. Като основатели на комитета се сочат свещеник Йото Вълков, Ив. Лаков, Петко Ц. Петрински от с. Долна Кремена. Дейни членове в селото били Тоно Мишев, Пенчо Марков, Вълко Мицов, Мирко Вълков, Кр. Мирков, Лишко Ерински, П. Мирков, Иванчо Димитров и Томо Марчов. И те не са имали оръжие, и макар, че разполагали със средства, не могли да си доставят пушки. Набавили си ножове от с. Долна Кремена. Заседанията се правели в училището. На последното заседание присъствували и Тодор Балабанов от Враца, Ив. Лаков и П. Петрински от Долна Кремена и Иван и Мито Вълчковски от с. Горна Кремена. Организацията била доста стегната.

Манастирът Черепиш. Близо до с. Люти брод, на десния бряг на р. Искър, се намира манастирът „Черепиш“. Далечното минало на този манастир се преплита с тъмното предание за трагичната участ на последния цар от Второто българско царство Иван Шишман. През тежките робски години светата обител пази свободолюбивия български дух. Тук имало доста дейно килийно училище още през 16-ти век. В най-ново време манастирът приютява дейците за свестяване и освобождаване на народа ни. Тук е намерил подслон народният будител Софроний Врачански. Тук в безопасност прекарал и Димитър Общи, който е оставил и надпис върху тавана на една манастирска сграда. Манастирските братя били отзивчиви към нуждите и тежненията на народа. Във времето, когато революционното движение се развива в нашия край, игумен на манастира бил Епифан Младенов, родом от с. Люти брод. Смел, предприемчив, напредничав, той насърчавал всички, които са работили за делото и са посещавали манастира. Предани на организацията били и монасите Дионисий, Серафим, Похомий, Иония, Теодосий и Цено Сераионов. Манастирските прислужници подпомагали монасите в тяхната революционна работа. Черепиш, скрит в пазвите на планината, далеч от очите на турците, бил здраво революционно ядро.

с. Люти брод. Хубаво, припланинско, курортно село. Двуетажните му бели къщи се редят амфитеатрално върху голяма стръмнина. Преди Освобождението селото било малко, прибрано около извора и закриляно от манастира Черепиш. Под селото минавал старият военен турски път, наречен „Златишки“ или „Кърджалийски“ път. По него минавали непрестанно турци и често безпокоели селото. Това обстоятелство попречило най-вече на суровите планинци да създадат силна революционна организация. Но отец Е. Младенов не оставил в мъртвило родното си село. През март 1876 г. той основал комитет, ръководен от него самия. Негови помощници били Петко Нецов, Ненчо Николов и Нено Н. Келеша – манастирски прислужник. Последният се смята, че прибрал и донесъл в манастира сабята на Ботев. В селото дохождал свещеник Коста Буюклийски от Враца, който се срещал със заговорниците. Особените условия, при които е било поставено селото, и малкото време, през което действували организаторите, не им е позволило да привлекат и спечелят за организацията овчарите, които живеели по околните баири.

Освен в изброените села, организацията имала привърженици в с. Дърманци (дядо Вълчо Йотов), с. Старо село (Ст. Мечкарски), с. Брусен (Петко С. Язовеца) и с. Ребърково. Но в тези села, доколкото можах да узная, движението не е могло да се развие. Двете села – Паволче и Челопек, разположени в полите на Врачанския Балкан, не били засегнати от революционните организации. Някои от планинските села били спечелени за движението. Така в с. Оплетня били „писани“ 20 души под ръководството на Вуто Василов Жабарски и Коле Ц. Войчовски. Всички били въоръжени с големи ковани ножове. Група имало и в с. Очин дол под ръководството на Павел Буляко. Връзки са поддържани и в с. Осиково чрез Горан Донколов – Йондето, смел бунтовник в онзи край. В с. Заноге човек на организацията бил Стоян Балабанеца. Планинските села спохождали Цено Стоянов от гр. Враца и Марин Митов от с. Згори-град. Те държали връзка между комитета в града и планинските села.

Такова е в едри черти състоянието на тайните комитети в някои села на Искърския край. Така се рисува то в спомените на живите дейци. В малко време били обходени и спечелени за делото почти всички села. Приготовленията вървели бързо. Организаторите сновели непрестанно по селата. Те не скривали, че борбата ще бъде тежка и че селата, може би, ще бъдат опожарени. Обмислен бил и план за действие. Някои от планинските села под ръководството на Ст. Балабанеца от с. Заноге трябвало да пазят Петроханския проход. Селата в полето били под прякото ръководство на градския комитет. Нарежданията се давали чрез куриера на Врачанския комитет – Антон Бърдарски. В решителния ден те ще чакат заповед от града. Но предателството и тук смути и спъна отчасти движението. П. Бърдара от с. Боденец издава на турците някои от членовете на организацията в с. Долна Кремена. На 9-ти май 1876 г. били арестувани свещ. Андрей и Петко Ц. Петрински. Бащата на последния изпраща юначния си син и му поръчва да не казва нищо, „ако ще би и на парчета да го режат“. Няколко дена след това били арестувани ръководителите на организацията от същото село и движението в края било обезглавено. Но на мястото на „старите“ веднага излизат по-младите. Те подемат работата с голям ентусиазъм. Връзката с околните села се възстановява. През селата минава за последен път Мито Йотин, придружен от Вълчо Данов от с. Долна Кремена, и подканя всички да бъдат готови. Вестта, че Ботев ще мине Дунав, долита до нашите села. Духът е повишен. Хората не излизат на работа – те се готвят. Оръжието се проверява. Селата са в тревога. Те чакат нареждане от Враца за къде да заминат. Но градът мълчи; нареждане никакво. Куриери от околните села дохождат в с. Долна Кремена и се връщат в пълна неизвестност. Изпращат човек да види какво става в града, но и той се бави. Тогава ръководителите решават да обявят въстанието и да отидат в града.

На 19-ти май 1876 г. съзаклятниците се събират над с. Долна Кремена и развяват знамето. След пладне пристигат от Влашко село около 80 – 90 души начело със свещеник Мичо Цолов. От с. Долна Кремена излизат 50 души в местността „Попинец“. Въстаниците от с. Крета слизат към Мездра и чакат нареждане от с. Долна Кремена. Техен човек бил изпратен там. Решението било, щом падне здрач, да потеглят за гр. Враца. Но привечер пристига в селото Цено Дамяновски, който бил изпратен в града. Той съобщава, че заговорниците в града се разбягали, защото пристигнала силна турска войска, и той едва сполучил да се спаси. Дошло известие от с. Върбешница, че черкезите обградили селото. Не след много пристигнал и куриерът на Врачанската организация, А. Бърдарски, преоблечен в дрипи. Той съобщил за станалото в града и предал нареждането всички да отидат по местата си. Отчаяние и страх обзели бунтовниците. Лишени преди това от смелите си водачи, за чиято съдба нищо не знаели, слабо въоръжени, смутени от нерадостната вест за станалото в града, изправени пред неизвестността на утрешния ден, всички се разотишли. Така бяха погребани надеждите и бляновете на едно поколение. Така бе задушен смелият порив на свободата. Бързо възпламна революционното движение в Искърския край и още по-бързо угасна. В това време горе в Балкана се бележеше с кръвта на войводата-поет и неговите смели юнаци Голготата на българското свободолюбие. Участ на народ, който се гърчи в безпомощност и дава скъпи жертви за своята свобода.

Отново ужасът се надвесва над Искърския край. Турците, свирепи, страшни, налитат по селата. Те търсят оръжия и виновниците за бунта. Най-напред обграждат с. Долна Кремена. Всички мъже били събрани на едно място. Нареждането било, ако се намери оръжие, да избият мъжете и запалят селото. Разследването не дава резултат. Никой нищо не казва. Започват да претърсват: копаят дворове, дирят скривалища. Голяма част от оръжието било закопано в двора на Димитър Етугов, и мястото засипано с тор. Копаят и там. Това става на 26-ти май. Селото е изтръпнало от ужас. Но когато наближили мястото на скривалището, според летописните бележки на свещеник Андрея, плиснал небивал пороен дъжд със страшна гръмотевица. „Слело се небе и земя“. Цялата пролет не капнало капка дъжд, земята била попукана, посевите изгорели. Но този ден се извил облак из невиделица и рукнал дъжд над селото. Турците спрели претърсването. Селото било спасено. Реката придошла. Скритото по домовете оръжие било изхвърлено в реката. Привечер „долетял конник от града“ и предал нареждането селото да бъде пощадено. Подобна била участта и на някои от околните села. По-първите хора били арестувани и ведно с врачанци и с белезници на ръцете били изпратени във Видин за разследване. Там ги държали 90 дена, докато били амнистирани. Завеждането на комитите във Видин е възпято в следната песен:

„Повикна се видинско телалче: умръзна ми живота
досади ми на свето.
Да излезе старо младо да гледа.
Да гледа врачанските съургьуне.
Да гледа врачанските чорбаджии.
Да гледа врачанските комити.
Най-напред бе Поп Николчо Иконом.
Па по него Калугеро Светогорски.
Па по него Симеон Даскала.
Па по него Димитър Бошняко.“