Из списание „Българска реч“, 1930 г.

автор: Ив. Велков

По чисто изметена горска алея навлизаме в манастира. Слънцето едва прониква тук в късните есенни дни. Навред е тихо и спокойно; трябва да спрете, за да чуете плясъка на водите на Искъра, които се провират тук между отвесна канара, блъскат се и, освободени от някакви окови, заминават бавно към полето и Дунава.

Тишина цари и в манастирския двор. Настанени и приети сърдечно от отец Флавиан и малкото братство, ние скоро се покатерваме по стръмни каменни стъпала, затрупани сега напълно от паднали листа, към малкия параклис, към костницата.

Вечерта настъпва бързо, всичко замира, над скалите се показва бледен месеца, а горе затрепкват в небесната шир звездите. От долината, от реката иде влага, а как човек би искал да остане тук при чешмата, под разтворените клони на ореха, под самотния млад бор, застанал тук като същински чужденец, забегнал далече от високите планини, далече от вечните снегове!

При слабия пламък на мъждееща свещица ние смогваме да хвърлим поглед и в самата черква на манастира „Св. Богородица“. Тук само дебелите стени на олтарната част говорят още за нявгашното българско царство, за честитите дни на Асеновците и последните години на Шишмановците. Всичко е отдавна подновено, замазано. В тъмното и тежко робство едва са устояли и запазили две сребърни сандъчета за мощи с дата 1792 г. и два свещника от 1798 г.

Тъмна е историята на Черепишкия манастир. Скрит зад отвесни и стръмни скали, пазен от водите на Искъра, тук рядко прониквал странник. Някога ще да е било цял подвиг да се пристигне до това свято място. Затова нигде не се споменава и манастирът. Хрониката на Паисий споменава само името на един калугер от Зографския манастир – Пимини, иконописец, да е починал в стените на Черепиш през 1610 г.

Манастирът често е страдал и от пожари, но най-много той е претеглил от разрушителя на църквите Юсуф паша от Враца през 1798 г. Това било в години, когато султанската войска, разбита от Пазвантоглу, при своите опустошения не пропуснала и Враца. Епископ Софроний, чийто живот висял на косъм, избягал тогава в Черепишкия манастир, намерил, обаче, там вратите затворени. Калугерите се били изпокрили из пещерите. Болен от студ и глад, той прекарал при тях цели 24 дена, след което заминал през снежните полета на Балкана за София. Нямаше жив човек, разправя стария черковен пастир, нямаше хляб, нямаше дърва; зимата беше люта, декемврийските нощи дълги, и ние изнемогвахме от студ.

Не ще да е било по-добре тук и през смътните дни на 1876 г., при върлуването на турските башибозуци, когато манастирът пак бил нападнат и ограбен.

Запалваме свещици пред образа на Светицата и рано на утринта поемаме стръмния път нагоре.

Денят е малък, а скалите пред нас за стръмни и високи. Срещаме по пътя за Лютиброд селянка, натоварена с тежък вързоп дърва, срещаме богомолци, жени, деца.

На хребета спираме. Отвред скали, отвесни канари, пропасти, а там долу се вият, лъкатушат и се крият водите на Искъра. Със страшна сила си е пробила някога тук реката своя път.

До самия път, вградени в скалите, стърчат развалините на стар параклис – Св. Атанас.

Нищо не е останало тук, освен малко покрив към олтара и строшен кръст с дата 1859 г. Може би, този параклис да стои във връзка с Калето, чийто останки са залепени още здраво по отсрещните скали. Тук не е било нужно да се строи много силна крепост. Природата е създала само всичко за защита. Силната и здрава крепост, обаче, трябва да е лежала съвсем ниско долу в завоя на реката. Целият този хребет е Шишманец. Тук идват и сега странни хора, да търсят скритите богатства на някогашните български царе. От двете страни на реката постоянно се копае, рови, а легендата за изгубилите се тук трима въстаници я знае всеки.

При опасността да бъдат хванати, бегълците се мушват в една пещерна дупка и се закриват, но по-късно те не могли вече да се повърнат по същия път. Отворът на дупката бил здраво преграден. В няколкодневните си лутания из пещерата те стигнали едно място, осветявано от далечна светлина, и там на земята те видели да лежат два скелета. До главата на тези скелети имало по една царска корона, а близо наоколо – някакъв съд с течност, друг пълен с пари и много още злато и сребро. Въстаниците зърнали най-после блясъка на вода, заграбили от златото колкото можали, прегазили Искъра и забегнали. Един от тях заминал към Влашко, а другите двама изчезнали безследно, уж преоблечени като монаси…

Гледам пропастите надолу и се чудя, къде е могъл да бъде тук стария път. А имало стар друм в този тесен пролом. Не напразно са се издигали по целия хребет тук все яки крепости. Дори чак на върха е бил и Боин-град.

Йеромонах Епифан от Лютиброд, претеглил много през въстанията и починал през 1903 г., е направил доста за този край. Гледам със страх стръмната пътечка, извила се стотици метри над пропастите, по която Епифан някога минавал даже на кон, гледам и с изумление пресечената отвесна скала, през която води сега удобен път за селото и манастира. Губил се отецът с месеци из полето, събрал много, покачил се един ден горе на канарата, извършил водосвет и благословил работата. И днес още старците разправят с благодарност на този народен човек.

Стремим се към отвъдния бряг на реката. Там ни мамят развалините на стара черква, развалините на стара крепост, пък и островърхата грамадна могила, останала все още една загадка за нас.

Тук е Коритен-град, късно средновековно селище, изградено, може би, върху останките на римско или византийско поселение.

Каниц пише за фрагменти с гръцки надписи и плочи с разни скулптурни орнаменти, намиращи се близо до реката и някогашния хан. Той пише още, че тези паметници били намерени на върха на грамадната ближна могила, дето вероятно е стоял езически храм. Може би пътниците са искали тук да омилостивят боговете, преди да предприемат минаването през Искъра и Искърския пролом.

Обиколихме основите на могилата, покачихме се горе и на върха. Искаше ни се много тя да бъдеше изкуствена, натрупана някога от човека, но за жалост могилата е била създадена с векове от природата. Водата е скъсала съседния хребет, загладила е с време ръбовете, издигнала сама паметник в нешироката тук Искърска долина.

Печална развалина в Коритен-град представлява неголямата и спретната черквица, някога засводена, изградена със солидни и здрави зидове, със странични постройки. Западната стена не съществува вече, попадали са стените и сводовете. Запазен е по-здрав олтара, подпрян от клоните на самотен бряст. Тук още са запазени по-добре и фреските, и образите на светците. Като че ли още никой не е посмял да посегне върху образа на Саваот, закрилян от архангелите Уриел и Рафаил. А колко малко би трябвало, да се очистят падналите вътре камъни, да се заздравят и запазят порутените стени!

Обикаляме из развалините на стария и забравен град, надзъртаме и към останките на старата черквица в местността Илинци, почиваме при друго черковище, цяло обиколено от сенчести дървета, после се катерим нагоре, прескачаме скалите при Портата, прехвърляме една падина и се спущаме в Рашов-дол. Когато гаснат позлатените слънчеви лъчи, искаме да се поклоним във вечерната тишина на гроба на трагично загиналите тук дванадесет Ботеви другари. Било 21 май 1876 г. Ботев бил разбит и паднал вече, въстаниците се пръснали, всеки търсел спасение в дебрите на Балкана. Уморени, паднали духом, не познаващи местата, малкото останали четници се промъкнали в каменната колиба и чакали тук нощта и спасението. Но врагът дебнел и бил съвсем близко. Не бих искал да описвам ужасите на тази страшна драма. Чували се дълго в колибата звънтенето на ножове, нечовешки викове, после всичко утихнало. Тук загинали, разправят местни хора, и двама млади овчари, загубили се и връхлетели върху скрития зад скалите враг.

Мъртвило и тишина сега е навред. Отец Епифан и тук се грижил за падналите за родината. Изградил малка каменна колибка, събрал костите, поставил вътре кръст и, казват, още тенекия с имената на загиналите. Мазилката на тази малка гробница е паднала, почнал да се руши и покривът, а вътре сега е станало нещо като скривалище за земеделски сечива.

Паднали за родината и забравени. Безкръстни гробове. И само тези ли тук!

Насреща бляскат ослепително на слънцето канарите, а долу лениво се плискат водите на Искъра, шумят и глъхнат надалече. Мълчим като в храм и гледаме ту небето, ту далечния балкан. Като едра сълза се търкулва от скалата камъче, шуми и лети надолу, а после в падината настъпва пак мир и вечерна тишина.