На гара Мездра, 1915 г.

Добавихме в архивите си две фотографии от преминаването на група немски военни през гара Мездра в края на 1915 г. На път за София групата е спряла на Мездра и се е снимала с местното население за спомен. Изображенията са заснети от спрелия на гарата влак и гледат в посока на сградите, намирали се на мястото на днешния хотел „Родина“.

Интерес представляват архитектурата и етапа на застрояване на тази част в района на гарата, както и колоритният образ на местните с техните народни носии и облекла от онова време.

mezdra1915mezdra_1915smzdr1915mezdr_1915mezdr1915

Народни Гергьовденски обичаи

Из вестник „Искъръ“, май 1938 год.
Автор: А. И. Катерински

Тия обичаи преминаха вече в историята. Нека ги опишем, защото половината вече са забравени.

Гергьовден се смята един от най-много тачените народни празници. До тоя ден не се ядеше агнешко месо, най-вече от ония, които имат умрели малки деца.

Приготовленията за тоя празник започват още предния ден (5 май). На тоя ден всяка домакиня опича няколко вида хляб. Тоя хляб се шари по горната кора различно и има различни названия. Така една пита особено нашарен хляб се казва Боговица; после имаме Гумно и Кошара, върху кората на която се шари колело с малко топчета, символизиращи кошара с агнета. Приготвят се други две пити хлебове, от които едната се нарича Свинарка и се подарява на селския свинар, а другата Говедарка, подарък за селския говедар. Само оня свинар или говедар има право да получи наречената пита хляб, който е пастир на свинете или говедата от съответното домакинство. Освен тия пити хлябове, опича се още една, пак нашарена, която се нарича Големия хляб. Всички хлябове се носят за кадене в черква, освен Свинарката и Говедарката, които на Гергьовден сутринта се занасят на съответните пастири.

Още докато тестото възижда, при него се слага така наречената Гергьовка. Това е особено тревисто коленчесто растение с жълти дребни цветове, което расте по поляните, по синорите на нивите. Гергьовката се бере сутрин рано, преди слънце. Освен за тестото, от нея всяко домакинство си увива венец, който се окачва пред къщната врата и когато ще се коли Гергьовското агне, окачва се на шията му.

Рано сутринта денят добива тържествен вид. Млади момичета и булки, засмени и щастливи, с мокри от росата поли, някои боси, се завръщат с големи букети Гергьовка в ръцете си и оплетени още на полето венци за агнетата. В селото личи необикновено движение. Всички агнета са отлъчени от майките си, за да ги доят първи път. Разделени овци от агнета блеят в хор и като че придават по-голяма тържественост на големия празник. Тоя хоров блей трае повече от час и замира постепенно, отнесен от овцете, които поемат селското пасбище вън от селото.

По стар народен обичай овцете се задойват на Гергьовден първи път. От малкото, получено на тоя ден, се прави сирене, което в доилка, заедно с печеното агне, се носи при свещеника в черковния двор, за да се прекади.

Гергьовското агне се коли при особена церемония. Привързват се краката на агнето. Слага се на шията му приготвения от по-рано венец, а на главата му се поставя запалена вощеница. Преди да се заколи, слагат за последен път в устата му няколко стръка зелена тревица, а след нея му подават да лизне парченце каменна сол. Тогава мъжът, който държи ножа, навежда главата на агнето над приготвения за кръвта съд, прекръства се и заколва агнето. Кръстят се и другите присъствующи.

Кръвта заедно с другите остатъци от агнето грижливо се събират. Те се смятат свещени, та кучетата не трябва да ги ядат. Събират се в съдове и се закопават в земята или се хвърлят в близката река. Така се постъпва и с кокалите на агнето.

Мила картина представяше черковният двор привечер на Гергьовден. Тук се стичаше цялото село. Всички пременени в хубави народни носии. Биеха на очи премените на младите булки и моми със своите китнати, разноцветни и на големи басти вълненици, запасани на кръста върху бели като сняг ризи. Мъжете носеха гайтанлии потури с навити тъмносини пояси на кръста и джамадани без ръкави. Бялата риза, която се виждаше на гърдите и ръкавите, в контраст черните потури и джамадани, придаваше на тялото особена красота.

Широкият черковен двор, запазен от добитъка с каменна ограда, е обрасъл с чиста зелена трева, върху която на дълги двойни редици селяните слагаха печените агнета, хляба и доилките със сиренето. Когато всичко бива готово, в средата на тая истинска народна трапеза застава свещеникът, прочита молитва и кади с тамян. После, придружен от епитропа, обикаля и събира от всеки домакин порязаници, плешката на агнето и буца прясно сирене.

Забранено е да се яде от агнето преди да се прекади от попа. Като пореди всички присъствуващи и получи определените си части, попът се отдалечава и селяните закусват от агнетата, като се черпят с вино и ракия. Поздравляват се с празника и доволни сред шеги и смях, се завръщат по домовете си.

Славей ѝ бърше очите

Гледай, гледай, човече, как плаче тази жена!
Виж как очите ѝ станаха беззвездна пустиня!
И сякаш не сълзи, а пясък трие в свойта пола,
пясък и сълзи – тази така безмилостна тиня!

Аз я гледам всяка сутрин от близките клони
толкова плаха, самичка, обвита в сърдечност.
И виждам, човече, как тъга лицето ѝ рони;
тъга, изписана с бръчки по него от вечност.

Гледам как рано сутрин една надежда я води
до ръждивата порта – дали някой се връща?
Със скърцане портата като вик от тревоги
руши тишината, забулила нейната къща.

Но и днес нямаше никой и виж как смирена
тя върна се там, де нейният труд я тешеше.
Върна се към оная непосилна за нея арена,
на която и днес да се изправя тя се боеше.

„Къде сте, къде?“, я чувам с шепот да казва.
„Не сте вие прокудени от войни и от чума.
Но мълчание и горестна тежест я смазват –
самота е край нея и липса на всякаква дума.

Аз я гледам всяка сутрин от близките клони.
Песни ѝ пея, тя ме слуша, аз ѝ бърша очите.
Моите песни са нейните верни подслони,
но без тях денят просто ѝ граби мечтите.

Старовремска коледна песен

Из вестник „Искъръ“, януари 1938 год.

Знае се, че на празника Рождество Христово, или Коледа, преди хиляди години езическите народи празнували рождението на слънцето. Това траяло много векове.
Отпосле християнските народи отъждествили този ден с рождението на Исуса Христа. На този ден, според християнската религия, се родило не небесното слънце, а онова що сплотява душите и сърцата с Божествения огън на любовта и братството между хората.

slanceyunak
От дълбока древност, обаче, е останала коледната песен „Ясно слънце и добър юнак“, която макар да е минала през периода на християнството, запазила е своя типичен езически характер. В нея се възпява слънцето като божество, и добрия юнак, необикновен образ на юнак със свръхчовешка сила (Сб. за Нар. Ум., кн. XXII, стр. 120). Слънцето хвали юнака, че има добра коня преходника:

Та прехожда за ден земя,
за ден земя, за нощ небо!
Хайде да се облагаме,
Облагаме, надходваме!

И тръгнали да се надбягват:

Обед би им Дрено поле,
право пладне на планина.

Когато стигнали на планината, слънцето заявява:

– Хвала тебе, добър юнак,
Я си тука се почивам,
се почивам и поспивам.

Това спиране на слънцето, може би, е легнало в народната митология от обстоятелството гдето слънцето, кога се издигне право на зенита, като че спира малко на почивка. Добър юнак се доверил на своя спътник, разтурил се и заспал дълбоко. Слънцето се възползвало от неговото доверие, крадешком тръгнало и стигнало „Икиндия“. Тук народната фантазия придава на коня способността да говори:

– Стани, стани, добър юнак,
отиде ти добра коня,
добра коня, руса глава –
които слънцето, според предварително направеното условие, ще му вземе, ако го надбяга.

Най-после добър юнак се събужда. Уплашен и стреснат за изгубеното време, той почва да плаче, но добра коня го утешава като му дава наставления как да се приготви за предстоящото вихрено надбягване:

– Извади си тънка рида (кърпа)
превържи си черни очи,
да ги ветър не избриша!
Извади си свилен пояс
та си стегни клето сърдце!

Когато всичко това било направено, минутата за тръгване дошла:

Па си турна лява нога,
лява нога в ляв стърмен.
Дор да турне и десния,
той обиде деветдесет,
деветдесет кадилъци (градове)!

И надбягал слънцето. Народната фантазия представя тоя кон с такава свръхестествена сила, щото само докато го възседнат, пребродил деветдесет града. На юнашкия зов, да изнесат чубър вода, да измият коню нодзе:

Не изнесли чубър вода,
но изнесли чубър вино,
та измили коню нодзе.

Чак тогава ясно слънце довтасало. Условието на баса било ако надбяга юнакът, слънцето да му даде сестра си „Ясна зора, ясна звезда“. Затова след състезанието слънцето предлага:

– Ясна зора, ясна звезда,
тебе – жена, мене – сестра.

На което юнакът възразява:

– Защо би ти тая дума,
Ясна зора, ясна звезда,
тебе – сестра, мене – сестра!

Песента съдържа известен морал: за да спечели време, слънцето излъгало юнака да заспи на планината, та да го надбяга. Поуката е, че измамата никога не печели.

А. Ив. Катерински

 

Пълния текст на песента може да прочетете тук.

Жътва е

Един кратък текст във вестник „Искърски фаръ“ от 1939 год. привлече вниманието ни и го публикуваме тук с някои съкращения. Хареса ни каква надежда има в него. Било е и пак ще бъде.

mezdraПрелестите на нашата родна земя са безброй. Тях поетите възпяват, а чужденците им завиждат. А и какво не ражда тая земя? Дали й липсват плодове, грозде, зеленчуци, хлебни растения, розите, алените макове? Всичко е в изобилие под лазурите на нашето небе. Но плодородието тая година няма равно на себе си отдавна. Погледнете люшканите от вятъра златокоси ниви. Народът казва „Хляб се пече“! И ето жътвари надлъж и шир по полето, под знойно юлско слънце прибират това богатство. И не току-тъй е съчетана жътвата със звучната жътварска песен. Това е злато, това е над всичко в икономиката и политиката! Хляб!
И когато хамбарите запращят от жито, тогава и производители и консуматори са добре. Нека бъде благословена земята, която ни дава това плодородие!

Полицейска вечеринка

Из вестник „Искърски фаръ“, декември 1936 год.

pstrajaЗа първи път досега се даде полицейска вечеринка на 21.XII т. год. Подготовката на вечеринката трая дълго и с усърдие. Салонът бе разкошно декориран. Откриването стана с „Шуми Марица“ и „Химна на Н. В. Царя“, изпълнени от ученическия хор.

След това комендантът с една сбита и хубава по форма и съдържание реч откри вечеринката. Той говори за ролята на полицията в днешно време, като подчерта, че за изпълнение на своя дълг тя е винаги на пост и в тревога, пази реда и спокойствието на населението и държавата. Тая роля много по-добре ще се изпълни при доверие на гражданството към полицията и притичане да я подпомага в критични моменти. В тоя дух сказчика направи апел. Имаше хубаво изпълнени номера – декламации от пол. стражари, а други – хорови, балети и пр., изпълнени от ученици.

Вечеринката бе добре посетена и от прихода е дадена сума на един беден ученик, една част е внесена за фонд паметник на падналите герои, а остатъкът е употребен за нужди на самата полиция.

Инициативата за вечеринката е повече от похвална, а резултатите също добри. Пункт като Мездра, а и държавата ни имат нужда именно от такава просветена и пропита от дълга си полиция.

Уземните къщи в Дунавска България

Гунчо Ст. Гунчев (1904 г. – 1940 г.) е български географ, академик, антрополог, издател и редактор. Той е доцент по география при Софийския университет. Гунчев е активна личност през студентските си години, като се включва с дейности в няколко студентски дружества. Основател е и редактор на списание „Архив за поселищни проучвания“.

gunchevФиг. 1. Портрет на Гунчо Ст. Гунчев

Проявихме интерес към него, тъй като е автор на изследването „Уземните къщи в Дунавска България“, което обхваща и района на град Мездра и днешната община Мездра.

За повече яснота при четенето на текста по-долу ще внесем следните бележки:
Същинското си изследване за уземните къщи Гунчо Гунчев публикува през 1934 год. в годишник на Софийския университет. Текстът в този пост е резюме, направено през 1941 год. от Петър Г. Пенчев по немския превод към студията на Гунчев и е публикувано в списание „Архив за поселищни проучвания“ (София). По-надолу под израза „в наши дни“ да се разбира втората половина на 1930-те. Всеобхватността на засегнатите в изследването аспекти от изграждането и съществуването на уземните къщи в Северна България прави същинския материал на Гунчев наистина интересен за прочитане. Троглодитна област или село следва да има смисъл на област или село, населявана (населявано) от пещерни, примитивни човеци. Ориняшка епоха е „началната епоха на късния палеолит“.

Материалът е сканиран от Националната библиотека.

Уземните къщи в Дунавска България

Резюме

В първата глава на тази студия авторът показва, че примитивните селски къщи в България, както по отношение на тяхната история на развитие, така и по отношение на тяхното географско разпространение, не са изследвани. Едничкият опит за една обща представа за различните български къщни типове и зоната на тяхното разпространение в зависимост от онези на целия Балкански полуостров е бил направен от Цвиич в „La Peninsule Balkanique“, Париж, 1918 год. Цялото разпределение, направено от Цвиич, дотолкова до колкото се отнася за България, е без всякаква стойност, тъй като самото то не е резултат от научно изследване на място, а е резултат на една чисто кабинетна спекулация, за основата на която са му послужили някои историко-етнографски факти. При пътуванията си авторът е констатирал, че уземните (жилища) къщи, за които има писмени данни за едно време от преди 2000 г., в Дунавската равнина са на път да изчезнат напълно. Това обстоятелство е принудило автора да ускори изследванията си, чиито резултати той е мислил да бъдат обект на една негова бъдеща работа.

Във втората глава той разглежда писмените сведения и частични изследвания върху уземните къщи на Дунавска България. Най-стари сведения има от Страбон (63 год. пр. Хр. – 19 год. сл. Хр.) и от Клавдий Птолемей, които ни осведомяват за тракийското племе „трибали“ (?) (или просто „пещерно тракийско племе“), което е било оседнало към дунавското устие. Славяните са познавали същия тип жилища. Последните са съществували вече през времето на великия цар Симеон, както се заключава от един сборник от закони от онова време.

Други сведения изхождат от най-ново време. За уземните къщи съобщава граф фон Марсильи (началото на 18-ти век), абатът Доминико Систини (края на 18-ти век), както и всички западни пътешественици, които са пропътували Дунавска България между реките Тимок и Янтра от началото на 19-ти век (A.Boue, M. Blanqui, H. Wachenpusen, F. Kanitz, геологът F. Toula, K. Jirecek и др.). В българската научна литература къси и разпокъсани сведения са дали геологът Г. Х. Златарски, археологът В. Добруски и лекарят д-р И. Васанович. Сравнително най-много материали за уземните къщи са публикували етнографът Д. Маринов и архитектът Т. Златев. При своите изучавания последните двама не са обхванали цялата троглодитна област, поради което те не дават нито границите на същата, нито различните варианти от уземни къщи. В чуждестранната литература последните са описани предимно на основание на изброените по-горе автори с изключение на Т. Златев, чиято работа е сравнително нова (1930 год.). Авторът е взел под внимание отделните чужди автори, които са направили изложение според литературни извори: I. M. Smirnov, M. Murko, L. Niederle, A. Haberlant.

В третата глава авторът изяснява въпроса, какво трябва да се разбира под уземна къща, при което дефинира, че под това название трябва да се разбира едно жилище, вкопано в земята, с издигащ се над повърхността на земята покрив. При това той подчертава, че в миналото този вид жилища не са представлявали най-лошия вид къщи, тъй като по-мизерни били жилищата от плетеница, както сам Франц Тула свидетелствува.

В четвъртата глава се разпростира върху различните названия, които са били дадени на уземните къщи. При Дунава във Видинския окръг, по река Огоста, названията са: бордей, бурдей, бордел и бурдел, които, обаче, са познати в цялата троглодитна област. В Ломско се наричат къща узем, уземка и уземника, т.е. къща в земята. В района на Бела Слатина и Орехово те се наричат пръстеница, което ще каже приземна къща. По река Искър и в Плевенския район тези уземни къщи се наричат зимник, което ще каже земно жилище. В областта на Никопол навсякъде съществува името землянка, което има значението на гореизброените имена. Уземните къщи на циганите се наричат куптори. Всички тези названия са продукт на новото време, тъй като в далечното минало, когато всички къщи са били такива, те са се наричали просто къща, понеже друго жилище не е било познато.

oblasti_uzemni kashti.jpgФиг. 2. Областите на уземните къщи в Дунавска България. Мездра и районът на общината са част от преходната област.

В пета глава авторът дава точни данни върху разпространението на тези уземни къщи в Дунавска България, което е дадено и в приложената на края на студията му карта (фиг. 2). Авторът посочва две уземно жилищни области: област, където до средата на 19-ти век почти всички жилища са били от този род, и област, която е била преходна. Първата обхваща според пресмятанията на автора кръгло 7500 клм., а втората – 6000 клм.

По-нататък той накратко споменава първото преброяване на постройките в България, което се е състояло на 1.I.1888 год. Някои резултати от това преброяване той съобщава заедно с преброяването на сградите в 1893 год., което е проведено с по-голяма точност според направените от автора проучвания.

На 1.I.1888 год. съществували в истински уземни къщи 213 селища, които са се числили към 151 общини. Същите са имали 237,579 жители или са представлявали 7,5% от цялото население на тогавашното време (3,154,375 души). Общото число на жилищата в истинската троглодитна област възлиза на 32,104, в което число не са включени къщите на лежащите в тази област пет града. От общото число, 19,529 (60,8%) са били уземни къщи. Най-голям процент се пада на Ореховската област със 75,1%; след това следва Плевенската със 72,6% и Никополската с 67,7%. В цялата област 32 селища били с повече от 40% уземни къщи. По-нататък са разгледани пет от ония градове, които лежат в троглодитната област, тъй като същите са се образували при специфични условия. През турското робство в уземните къщи са живели българите и румъните, докато турците и евреите (такива е имало само в Плевен) са живели във високи къщи. Два от тези пет града до скоро имаха голям процент уземни къщи: Бела Слатина 37% (1888 год.) и 20% (1893 год.) и Орехово 27,8% (1888 год.) и 17,6% (1893 год.).

Към същинската област на уземни къщи, около Видинската област, се намира също и един пръстен, а също и около Дунавската област, който до началото на 19-ти век е притежавал само уземни къщи. Вследствие на политически преобразувания в края на 18-ти и началото на 19-ти век там са станали народностни размествания. Новодошлото население обикновено не е строило вече уземни къщи.

В преходните области процентът на уземните къщи в 1888 год. е бил 6,9%, което ни показва един силно подчертан преход към други типове примитивни селски къщи. Заместването на уземните къщи в Дунавска България е вървяло паралелно с подобряването на общото материално и културно ниво на населението, без върху последното да е упражняван никакъв натиск, какъвто е имало в Румъния.

В шестата глава авторът се е занимал с естествените предпоставки за съществуването на уземните къщи в Дунавска България и с политико-историческите отношения за тяхното запазване до наши дни.

Съществена е естествената причина за произхода и запазването на този жилищен вид, която го е облагоприятствувала върху льоса. Южните граници на последния в общи линии съвпадат с троглодитната област. Втората естествена причина лежи в климатическите условия. Почти цялата област на уземните къщи принадлежи към така наречената от К. Т. Киров „суха и студена Дунавска област“ (преходна степна област), която се отличава със сравнително ограничени валежи – годишно под или около 500 м. м., отличаваща се със студена и сурова зима, тъй като е изложена на студените северни ветрове и има горещо лято. Тези особености на климата правят уземните къщи много пригодни за живеене, тъй като през зимата в тях е топло, а през лятото хладно. Като последна причина може да лежи липсата на гори. Това, обаче, не е главната предпоставка за появяването и запазването на тези жилища, както Иречек възприема – едно схващане, което и много други автори споделят. Тук авторът дава доказателства, от които може да се заключи, че само сравнително малко области са били без гори и са имали един напълно степен характер.

Политико-историческите причини за запазването на уземните къщи до днешно време са съвсем кратко разгледани. Римското строително изкуство не е могло да окаже никакво влияние върху примитивните селски къщи на старите траки. През време на Първото и Второто български царства материалната култура на населението не се е повдигнала толкова много, щото последното да изостави стария начин на живеене. Турското робство в продължение на 500 год. се е проявило в това отношение също извънредно консервативно. След освобождението на България от турско робство (в 1878 год.) с материалното повдигане на тамошното българско население се явява и желанието да си уреждат домове.

В седма глава авторът разглежда първоначалния примитивен тип, развитието и вариантите на уземните къщи. При последните той различава четири варианта: тези от областта на Лом, на Никопол, на Плевен и на дунавската крайбрежна област; така те са означени по области, където се явяват в чиста форма. Процесът на развитието на тези четири варианта е даден в една скица. Най-голям интерес събужда Плевенският вариант, в който процесът на развитие има свое начало от едно общо помещение за човека и животните. В Плевенския район този тип се е запазил до наши дни. През зимата обитателите спят и работят в това помещение върху една широка и пространна земна платформа, наречена брег.
Вън от това съществуват между реките Скът и Искър различни смесени типове. Авторът разглежда главно появата на различните помещения, тяхното предназначение и обзавеждане.

В осмата глава авторът се занимава и с други уземни постройки, при които в троглодитното село не само човешките жилища, а и всички останали за нуждите на общия живот или на отделните притежатели служащи постройки, са също уземни такива. Отделно са разгледани училища, черкви, кръчми и подслони. По-нататък се занимава с оборите „зимници“, в които през зимата (плевенския вариант) човекът работи и спи. Също така са разгледани изби, мазета и винени изби в Северозападна България, свински кочини, хамбарите и т.н. Съвсем общо казано, почти всичко в троглодитната област се намира под знака на вкопаванието.

В деветата глава се занимава с къщата зимник (построена в земята къща) и нейното отношение към уземната къща. Тази къща не е спомената в досега отнасящата се за това литература. Тя има почти квадратна форма в разрез, с едно общо помещение за човека и животните, с бело иззидано огнище, малко издигащи се над повърхността стени и с един плосък, в началото покрит със слама, а сега с цигли или плочи, покрив. Тази къща се е запазила като междинен тип между уземните къщи в Дунавска България и в Добруджа, което показва, че тя се е въвела по-късно в тези области. Обстойното монографично изследване би могло да ни уясни, кой е бил негов носител, както и неговото точно отношение към уземните къщи.

В десетата глава виждаме с какъв един висок тип се заместват уземните къщи. Тези или са съвсем чужди по тип на уземните къщи, или имат същия разрез и същото наименование. Последната категория високи къщи преобладава.

В единадесетата глава авторът разглежда физиономията и живота в това троглодитно село.

В последната, а именно в дванадесетата глава, авторът показва културно-историческото значение на уземните къщи. Той подчертава, че те принадлежат към най-старите жилищни форми на човека, засвидетелствувани още през ориняшката епоха. Те съхраняват в себе си много праисторически строителни елементи. В началото на историческото време уземните къщи представляват в индогерманците преобладаващия жилищен тип. Авторът е на мнение, че едно сравнително изследване на уземните къщи в целия долнодунавски басейн и на южните области от среднодунавския басейн (Югославия) би било от голямо значение, тъй като те са във връзка едни с други.

Из новинарските хроники

january 1902В материал на вестник „Нов век“ от януари 1902 год. научаваме:

При тукашната станция (с. Мездра) е назначен за полицейски стражар някой си Попов, който според думите на един пътник, бил келнер в Русе и нещо като търговец на жива стока. Този стражар денонощно пиянствува и си позволява да гони жени из трена, под предлог, че били с леко поведение. Този стражар бил доведен из Русе от управителя Черковски. Неговото поведение никак не препоръчва протектора му. Такива екземпляри могат да бъдат келнери, какъвто е бил въпросния, но никак не и пазител на обществената тишина и безопасност в Мездра.

Туристическа спалня – Мездра

В написаното е използвана извадка от туристически пътеводител на Врачански окръг от 1982 год.

През 70-те години на XX-ти век в Мездра е поставено началото на туристическа база, разположена на височината над града при градския парк, в близост до поликлиниката. До нея има асфалтиран път, а от жп гарата и автогарата се достига за 15 минути.

През 1976 год. са били монтирани 11 дървени бунгала, всяко с по 2 легла, а през 1980 год. е построена нова сграда с 5 спални помещения и 27 легла, столова и кухненски бокс. В близост е имало ресторант, магазини и павилиони. В онези години базата се стопанисва от Българския туристически съюз.

Туристическата спалня е предоставяла добри условия като изходен пункт за еднодневни и многодневни екскурзии до вр. Околчица, Ритлите, Черепишкия манастир, вр. Косматица, х.Китката край град Роман и изобщо до всички забележителности в района.

Спалнята изглежда е просъществувала като туристически обект за съвсем кратко време. Днес са останали само развалини, които едва ли биха могли да напомнят за нейния облик при построяването й.

Нечий спомен

Данче,

изпращам ти един изглед от моето село. Виждаш ли колко е хубаво. Тая фабрика, дето е най-напред, е за спирт. Вижда се и река Искър. Към средата на картичката, в дългата къща, е моята квартира. Ти какво правиш? Вече никак не ми се обаждаш. Милето какво прави? Целуни го от татко му. Поздрави дедови си и бабини си. Целува те татко ти.

27.III.1941г.

Мездра

panoramamezdra