Леонтина Ардити е българска актриса, писателка и режисьор, родена през 1929 год. Тя работи в редица градове в страната, включително в гр. Лом – с драматичния театър и читалището в града. На сайта Centropa могат да бъдат прочетени нейни биографични спомени, записани под формата на интервю, проведено от Патриция Николова през 2003 – 2004 год.

Проявихме интерес към нейната биография, защото г-жа Ардити е живяла през част от детството си в Мездра и в спомените си разказва за тези години. С любезното разрешение на авторите на сайта публикуваме тук извадка от спомените й, в които тя описва какъв е бил детският й живот в Мездра през 30-те години на XX-ти век. В по-голямата си част текстът предава буквално спомените й, а само на някои места сме направили корекции за по-голяма яснота.

Имах много щастливо детство! Аз съм проходила в Долни Дъбник и съм тръгнала на училище в Мездра. И съм била много щастлива, защото съм расла на воденица, то си ми личи – не млъкнах. Баща ми работеше във воденица; майка ми можеше да си гледа по 20 кокошки, щот` те кльоцат там. Значи, месо е имало винаги. Гледаше не знам колко патици. Баща ми винаги правеше по една дупка в земята – за вода за патиците. Майка ми гледаше и две гъски. Тя ги тъпчеше с царевица; между краката си слагаше гъската и я тъпчеше с царевица, не знам дали тоя способ съществува още. На баба ми – майка й, й казваха Придворната. Тя се беше уговорила с един готвач на цар Борис III; царят много обичал ястия от гъски. И готвачът й казал: “Мазалика, ако ти ми носиш по 4 гъски на месец, пари ще направиш”. Никакви пари не направи, но тя всеки месец 4 гъски носеше в двореца и пак така ги тъпчеше, между краката, и те ставаха, за един месец или за два месеца се издуваха. Така съм израсла сред гъски, сред пилци. На каруца се качвах редовно. Отзад каруците в България знаеш, че имат една опашка и там си се возехме. На кон ме качваше един белогвардеец.

2 000 – 3 000 души е била цяла Мездра, гара Мездра. Това е една гара, едно село. И само баща ми беше евреин. И нито веднъж не съм чула да го оскърбят.

На гара Мездра най-голямото тържество на деня беше вечер да хванеш жена си под ръка, детето зад тебе и да отидеш на гарата. Като ще мине софийският влак и спира на гара Мездра. И ние, понеже бяхме сиромаси хора, майка ми взимаше едно парче хляб и ми купуваше едно кебапче от гарата.

Спомням си най-ярко, когато заболях от дифтерит и една нощ ме завряха в един влак да ме доведат в София да ме лекуват. Но аз много се гордеех пред останалите деца в Мездра, които не бяха се качвали на влак, щото аз пътувах на влак.