Из списание „Българска реч“, 1930 г.

автор: Ив. Велков

По чисто изметена горска алея навлизаме в манастира. Слънцето едва прониква тук в късните есенни дни. Навред е тихо и спокойно; трябва да спрете, за да чуете плясъка на водите на Искъра, които се провират тук между отвесна канара, блъскат се и, освободени от някакви окови, заминават бавно към полето и Дунава.

Тишина цари и в манастирския двор. Настанени и приети сърдечно от отец Флавиан и малкото братство, ние скоро се покатерваме по стръмни каменни стъпала, затрупани сега напълно от паднали листа, към малкия параклис, към костницата.

Вечерта настъпва бързо, всичко замира, над скалите се показва бледен месеца, а горе затрепкват в небесната шир звездите. От долината, от реката иде влага, а как човек би искал да остане тук при чешмата, под разтворените клони на ореха, под самотния млад бор, застанал тук като същински чужденец, забегнал далече от високите планини, далече от вечните снегове!

При слабия пламък на мъждееща свещица ние смогваме да хвърлим поглед и в самата черква на манастира „Св. Богородица“. Тук само дебелите стени на олтарната част говорят още за нявгашното българско царство, за честитите дни на Асеновците и последните години на Шишмановците. Всичко е отдавна подновено, замазано. В тъмното и тежко робство едва са устояли и запазили две сребърни сандъчета за мощи с дата 1792 г. и два свещника от 1798 г.

Тъмна е историята на Черепишкия манастир. Скрит зад отвесни и стръмни скали, пазен от водите на Искъра, тук рядко прониквал странник. Някога ще да е било цял подвиг да се пристигне до това свято място. Затова нигде не се споменава и манастирът. Хрониката на Паисий споменава само името на един калугер от Зографския манастир – Пимини, иконописец, да е починал в стените на Черепиш през 1610 г.

Манастирът често е страдал и от пожари, но най-много той е претеглил от разрушителя на църквите Юсуф паша от Враца през 1798 г. Това било в години, когато султанската войска, разбита от Пазвантоглу, при своите опустошения не пропуснала и Враца. Епископ Софроний, чийто живот висял на косъм, избягал тогава в Черепишкия манастир, намерил, обаче, там вратите затворени. Калугерите се били изпокрили из пещерите. Болен от студ и глад, той прекарал при тях цели 24 дена, след което заминал през снежните полета на Балкана за София. Нямаше жив човек, разправя стария черковен пастир, нямаше хляб, нямаше дърва; зимата беше люта, декемврийските нощи дълги, и ние изнемогвахме от студ.

Не ще да е било по-добре тук и през смътните дни на 1876 г., при върлуването на турските башибозуци, когато манастирът пак бил нападнат и ограбен.

Запалваме свещици пред образа на Светицата и рано на утринта поемаме стръмния път нагоре.

Денят е малък, а скалите пред нас за стръмни и високи. Срещаме по пътя за Лютиброд селянка, натоварена с тежък вързоп дърва, срещаме богомолци, жени, деца.

На хребета спираме. Отвред скали, отвесни канари, пропасти, а там долу се вият, лъкатушат и се крият водите на Искъра. Със страшна сила си е пробила някога тук реката своя път.

До самия път, вградени в скалите, стърчат развалините на стар параклис – Св. Атанас.

Нищо не е останало тук, освен малко покрив към олтара и строшен кръст с дата 1859 г. Може би, този параклис да стои във връзка с Калето, чийто останки са залепени още здраво по отсрещните скали. Тук не е било нужно да се строи много силна крепост. Природата е създала само всичко за защита. Силната и здрава крепост, обаче, трябва да е лежала съвсем ниско долу в завоя на реката. Целият този хребет е Шишманец. Тук идват и сега странни хора, да търсят скритите богатства на някогашните български царе. От двете страни на реката постоянно се копае, рови, а легендата за изгубилите се тук трима въстаници я знае всеки.

При опасността да бъдат хванати, бегълците се мушват в една пещерна дупка и се закриват, но по-късно те не могли вече да се повърнат по същия път. Отворът на дупката бил здраво преграден. В няколкодневните си лутания из пещерата те стигнали едно място, осветявано от далечна светлина, и там на земята те видели да лежат два скелета. До главата на тези скелети имало по една царска корона, а близо наоколо – някакъв съд с течност, друг пълен с пари и много още злато и сребро. Въстаниците зърнали най-после блясъка на вода, заграбили от златото колкото можали, прегазили Искъра и забегнали. Един от тях заминал към Влашко, а другите двама изчезнали безследно, уж преоблечени като монаси…

Гледам пропастите надолу и се чудя, къде е могъл да бъде тук стария път. А имало стар друм в този тесен пролом. Не напразно са се издигали по целия хребет тук все яки крепости. Дори чак на върха е бил и Боин-град.

Йеромонах Епифан от Лютиброд, претеглил много през въстанията и починал през 1903 г., е направил доста за този край. Гледам със страх стръмната пътечка, извила се стотици метри над пропастите, по която Епифан някога минавал даже на кон, гледам и с изумление пресечената отвесна скала, през която води сега удобен път за селото и манастира. Губил се отецът с месеци из полето, събрал много, покачил се един ден горе на канарата, извършил водосвет и благословил работата. И днес още старците разправят с благодарност на този народен човек.

Стремим се към отвъдния бряг на реката. Там ни мамят развалините на стара черква, развалините на стара крепост, пък и островърхата грамадна могила, останала все още една загадка за нас.

Тук е Коритен-град, късно средновековно селище, изградено, може би, върху останките на римско или византийско поселение.

Каниц пише за фрагменти с гръцки надписи и плочи с разни скулптурни орнаменти, намиращи се близо до реката и някогашния хан. Той пише още, че тези паметници били намерени на върха на грамадната ближна могила, дето вероятно е стоял езически храм. Може би пътниците са искали тук да омилостивят боговете, преди да предприемат минаването през Искъра и Искърския пролом.

Обиколихме основите на могилата, покачихме се горе и на върха. Искаше ни се много тя да бъдеше изкуствена, натрупана някога от човека, но за жалост могилата е била създадена с векове от природата. Водата е скъсала съседния хребет, загладила е с време ръбовете, издигнала сама паметник в нешироката тук Искърска долина.

Печална развалина в Коритен-град представлява неголямата и спретната черквица, някога засводена, изградена със солидни и здрави зидове, със странични постройки. Западната стена не съществува вече, попадали са стените и сводовете. Запазен е по-здрав олтара, подпрян от клоните на самотен бряст. Тук още са запазени по-добре и фреските, и образите на светците. Като че ли още никой не е посмял да посегне върху образа на Саваот, закрилян от архангелите Уриел и Рафаил. А колко малко би трябвало, да се очистят падналите вътре камъни, да се заздравят и запазят порутените стени!

Обикаляме из развалините на стария и забравен град, надзъртаме и към останките на старата черквица в местността Илинци, почиваме при друго черковище, цяло обиколено от сенчести дървета, после се катерим нагоре, прескачаме скалите при Портата, прехвърляме една падина и се спущаме в Рашов-дол. Когато гаснат позлатените слънчеви лъчи, искаме да се поклоним във вечерната тишина на гроба на трагично загиналите тук дванадесет Ботеви другари. Било 21 май 1876 г. Ботев бил разбит и паднал вече, въстаниците се пръснали, всеки търсел спасение в дебрите на Балкана. Уморени, паднали духом, не познаващи местата, малкото останали четници се промъкнали в каменната колиба и чакали тук нощта и спасението. Но врагът дебнел и бил съвсем близко. Не бих искал да описвам ужасите на тази страшна драма. Чували се дълго в колибата звънтенето на ножове, нечовешки викове, после всичко утихнало. Тук загинали, разправят местни хора, и двама млади овчари, загубили се и връхлетели върху скрития зад скалите враг.

Мъртвило и тишина сега е навред. Отец Епифан и тук се грижил за падналите за родината. Изградил малка каменна колибка, събрал костите, поставил вътре кръст и, казват, още тенекия с имената на загиналите. Мазилката на тази малка гробница е паднала, почнал да се руши и покривът, а вътре сега е станало нещо като скривалище за земеделски сечива.

Паднали за родината и забравени. Безкръстни гробове. И само тези ли тук!

Насреща бляскат ослепително на слънцето канарите, а долу лениво се плискат водите на Искъра, шумят и глъхнат надалече. Мълчим като в храм и гледаме ту небето, ту далечния балкан. Като едра сълза се търкулва от скалата камъче, шуми и лети надолу, а после в падината настъпва пак мир и вечерна тишина.

автор: Г. Каназирски Верин
София, „Вестник на вестниците“, юни 1937 г.

Малко по-късно от другите държави, България съзря грамадната материална полза, която може да се извлече от развитието на стопанския туризъм, особено когато се цели привличането на чужденците – туристи в нашата страна.

Примерът ни се даде от много държави, които покриват част от пасива на външната си търговия с активното салдо на своя туристически баланс. Големите успехи на Швейцария, Австрия и Италия не можеха да не произведат своя ефект в една страна като България, тъй щедро надарена с природни богатства, представляващи най-разнообразни туристически обекти.

Не е достатъчно една страна да е богата с природата си, за да привлече чужденците. Нужно е тя да бъде благоприятно представена в чужбина, нужно е също да се създадат в страната всички ония удобства за пребиваването и улеснения при пътуването, на които чужденецът е свикнал. С една дума, необходимо е туризмът да се организира стопански.

Поради липса на един централен и специален институт, още през 1929 г. тази инициатива биде взета от Главната дирекция на Българските държавни железници, с много ограничени средства. Първите брошурки, отпечатани на чужди езици и пръснати в чужбина, събудиха интерес към нашето отечество.

През 1932 г. с постановление на Министерския съвет към Главната дирекция се учреди един постоянен комитет за стопански туризъм, състоящ се от представители на Главната дирекция на БДЖ, Министерствата на външните работи, търговията, Главната дирекция на народното здраве, Туринг клуб и Туристическия съюз. Този комитет трябваше да се събира най-малко един път в месеца и целта му беше да насърчава туризма, да работи за привличане на чужденци-туристи и да действа за създаването на удобства и хигиена. В актива на този комитет е издаването на една луксозна илюстрирана брошура за България на три езика (френски, немски и английски), издадена със средства на БДЖ. Тази брошура имаше много голям успех и допринесе най-много за опознаването ни в чужбина и привличането на първите групи в България. Една серия от 4 плакати, издадени еднакво от Главната дирекция на БДЖ и разлепени по всички европейски гари, погъделичкаха националното ни чувство да видим българските курорти да съперничат на западно-европейските.

Този пример биде последван от няколко общини, които издадоха на чужди езици брошурки и плакати. Варненската община създаде специален институт за стопанисване и пропагандиране на своя курорт в странство.

Последваха няколко големи туристически конференции, председателствани от главния директор на БДЖ, с участието на представители на всичките министерства, търговски камари, БНБ и представители на заинтересуваните от туризма търговски съсловия. Практическите резултати от тези конференции са доста ценни. Между другото заслужава да се отбележи, че се опростиха една голяма част от полицейските и паспортни формалности, които силно спънаха привличането на чужденците. Моралният резултат от тези конференции беше, че се събуди по-жив интерес към туризма и се постигна едно сравнително координиране на усилията у разните администрации и организации.

Преследвайки своята цел да се улеснят пътуванията, Главната дирекция на железниците възприе една програма на намаления на тарифите си при различни случаи – намаления, които варират между 25 до 65 на сто. Изброяваме по-важните:

• Групови пътувания, организирани от лица, имащи това право, се ползват с 25 на сто намаление до 25 пътника, с 30 на сто до 50 пътника и с 50 на сто за групи от 51 пътника и нагоре.
• Със същите намаления се ползват групите, организирани от признати дружества за техните членове.
• От 1-ви октомври до 30-ти юни учащите се или войници трудоваци, пътуващи в групи от най-малко 20 души и водени от учител или респективно – офицер, плащат пропътуваното разстояние по 0.16 лв. на км в III клас и 0.24 лв. за км II клас.
• Издават се обиколни билети за едно разстояние от 1200 км най-малко по 0.55 лв. за км III клас, 0.83 лв. на км II клас, и 1.10 лв. за км I клас. Тези обиколни билети могат да включат в себе си и пътуване с параход по Дунава, па даже и по море.
• Най-голям успех, обаче, имат тъй наречените „У“ билети, които се издават през цялата година всеки предпразничен ден след 11.30 ч и важат за връщане в следпразничния ден най-късно до 12 и половина часа.
• За онези, които ще прекарат най-малко 7 дни в едно от признатите летовища, издават се билети с 30 на сто намаление.
• На младоженците най-късно до 15-тия ден след сватбата им срещу представяне на брачното свидетелство се прави 30 на сто намаление на отиване и 30 на сто на връщане за едно единствено пътуване.
• Създадени са също улеснения и за многочленни семейства. На семейства с 2 и повече деца (включват се и братя и сестри) се прави 50 на сто намаление.
• Специално за Банкя издават се билети, включващи трамвай и железница за 20 лв. отиване и връщане. Издават се за Банкя също едномесечни абонаментни билети за 300 лв. или 220 лв. за 20 дни, или билет за 10 пътувания (5 отивания и 5 връщания) за 90 лв. или 16 пътувания за 144 лв.
• На чуждестранните членуващи туристи, когато са в групи от 5 души най-малко, се прави 50 на сто намаление през цялата година.
• От 1-ви май до 31-ви октомври всеки чужденец, който е снабден от някоя наша легация с безплатна туристическа виза, ползва се с 50 на сто намаление от границата до първата гара, която е избрал. След 7-дневен престой той се ползва със същото намаление по цялата мрежа на БДЖ.
• Все с цел да се улеснят пътуванията, Главната дирекция в съгласие с общините урежда тъй наречените „гостоприемни седмици“ с 65 на сто намаление.
• Най-сетне, тя раздава и премия два пъти в годината на онези, които пътуват с намаление и използват бележките обр. № 14.

Всички тези усилия и жертви Дирекцията на железниците прави с цел да засили туризма и чрез него – и търговския обмен в страната.

Благодарение на тази програма на БДЖ народът свикна да пътува и туризмът се развива благоприятно. От друга страна, броят на чужденците, които посещават нашите курорти и нашите плажове, се увеличава всяка година, а ползата от техния престой в България не може да се отрече.

Добавихме в архивите си две фотографии от преминаването на група немски военни през гара Мездра в края на 1915 г. На път за София групата е спряла на Мездра и се е снимала с местното население за спомен. Изображенията са заснети от спрелия на гарата влак и гледат в посока на сградите, намирали се на мястото на днешния хотел „Родина“.

Интерес представляват архитектурата и етапа на застрояване на тази част в района на гарата, както и колоритният образ на местните с техните народни носии и облекла от онова време.

Добавихме в материалите си две интересни фотографии от края на месец юни 1918 г. – три месеца преди прекратяването на българското участие в Първата световна война. Войниците на тези снимки, вероятно заснети на път за фронта, събират сили на гара Мездра с почивка и храна. В онези години храната не е била изобилна и впечатление за това оставят и тези снимки. Вероятно активна роля в това гощаване са изиграли и жители на Мездра.

Двете снимки заслужават внимание към всички детайли в тях – от архитектурата на старата мездренска гара, растителността и съоръженията по пероните, до действията на войниците и влаковата композиция.

Автор: А. Цветков, „Известия на Историческото дружество в София“, 1933 г.
Изданието е сканирано от Националната библиотека.

Над град Враца и Врачанско тежи обвинението, че в робско равнодушие оставиха без подкрепа четата на Христо Ботев. Трагичният край на войводата – поет във Врачанския Балкан увеличава историческата отговорност на дейците от онова време. Жертвата е голяма и всички ни боли. Но обективността и правдата налагат да кажем, че обвиненията, които се сипят върху този край, не са дотам основателни. Когато се разглеждат събитията от онова време, обикновено се изпускат изпредвид редица обстоятелства, които рисуват нашата обществена действителност малко по-другояче, отколкото ние си я представяме.

Трудно бе да се организира в малко време и вдигне на борба нашия народ, живял пет века под двойно робство. И затова виждаме немалко безуспешни опити за въстания. През 1867 г. четите на Филип Тотю и Панайот Хитов преминаха Дунавската равнина и стигнаха Балкана, непоследвани от никого из тези места. През 1868 г. четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър се стопи в леденото мъртвило на една наша покрайнина, и войводите намериха преждевременния си гроб. През 1875 г. избухна Старозагорското въстание под ръководството на Стефан Стамболов. В този край е имало дейни тайни революционни комитети, основани от Васил Левски. При все това повечето от съзаклятниците не се явиха и въстанието пропадна. Същата година другите два революционни окръга – Ловчанският с Панайот Волов и Търновският с Ив. х. Димитров, не можаха нищо да сторят. През 1876 г., когато избухна Средногорското въстание, не подеха борбата, освен Врачанският, още и Сливенският и Софийският революционни окръзи.

Вън от това, Врачанско имаше от близкото минало твърде нерадостно историческо наследство. Тук в края на 18-ия и началото на 19-тия век са вилнели разюзданите еничарски отряди на Пазвантоглу. Турските зверства бяха запустили този край. Тежката участ на бедстващото население живо оплаква в своята автобиография смелият народен труженик еп. Софроний Врачански. Споменът за преживените ужаси бил още запазен във въстаническия период. Това налагало на революционните дейци в този край предпазливост, въздържание и мудност в действията.

Най-после нека не се забравя и обстоятелството, че Ботьовата чета слезе при Козлодуй близо цял месец след обявяването на Средногорското народно въстание. Турските власти бяха станали бдителни и бяха взели мерки за самозащита. Всичко това не е могло да не смути и спъне революционното движение във Врачанско.

Но въпреки особената историческа съдба на този край, борческият дух в миналото не е загасвал. В началото на 19-тия век – 1804 г. – гр. Враца даде първите български „депутати“ – Ив. Атанас Замбин и Атанас Николаев – застъпници пред руското правителство и двор за освобождението на България. На Враца се пада първенството за повеждане общонародната борба за черковна свобода. Тук най-рано – 1820 г. – избухна българо-гръцката черковна разпра. В града гърцизмът не е могъл да свие гнездо, и патриаршеските владици не са били оставяни на мира. Един след друг те без време са били „вдигани“ от града. Освен това Враца даде смелият революционер Никола Войводов (х. Кръстев), убит на Русенското пристанище в парахода „Германия“ през 1867 г. С такива борчески традиции гр. Враца и Врачанско направиха всичко възможно, за да не останат със скръстени ръце, когато цялата страна биеше тревога за борба и подем. Но редица обстоятелства попречиха да се покрие този край отново с пепелища и братски гробове. Може би, в подготовката и опита за въстание да има грешки, но има и възвишен идеализъм на готови за саможертва скромни дейци. В долните редове ние ще дадем бегли бележки за някои селски комитети във Врачанско. Сведенията, които можахме да съберем за някои само села в Искърския край, източно от гр. Враца, от живите участници в движението, са твърде оскъдни, но все пак достатъчни да се види, че са се полагали грижи и е имало доста стегнати организации. Старите разказват с увлечение за ентусиазма на нашите бащи и деди. В простия, непринуден и жив разказ се долавят предаността и идеализмът от онова време. Вярата в тържеството на делото задушавала егоизма и дребните катадневни грижи, надвивала колебанието, заглушавала страха. Идеалът – борба за свобода – сближавал, обединявал, приобщавал всички. Революционната организация израства бързо и се налага в живота на селата. Уреждат се тайни събрания, разглеждат се трудни въпроси, събират се средства, приготовлява се оръжие. Селата, в които имало комитети, били постоянно в напрежение, в треска; те са очаквали решителния ден за борба. В този край в предосвободителния период не се разстила робска сънност, не владее мъртвило, а пламтят живи революционни огнища.

Тайни комитети имало в селата Долна Кремена, Горна Кремена, Влашко село, Върбешница, Крета, Крапец и Люти брод. Били посветени в делото отделни лица в селата Брусен, Боденец, Старо село, Дърманци, Ребърково, монасите от Черепишкия манастир и др. Кога са основани селските комитети, не може с положителност да се каже. Селата били под ръководството на града. Врачанската организация е основана от Васил Левски през 1870 г. Ней е било възложено да замрежи селата с революционни ядра. Може би в по-големите и будни села тайните комитети да са основани още в 1870 – 1871 г. След обесването на Васил Левски и арестите в Орханийско и Ловчанско, революционното движение бе спънато. Подетата работа бе спряна и някъде изоставена. Врачанската организация не замира напълно. През 1875 г. бил в Букурещ куриерът на Врачанската организация Мито х. Мицов, който е поканил Стоян Заимов да дойде във Враца и да се увери, че народът е готов за въстание. Същата година Стоян Заимов, заедно с Иваница Данчов – свищовлия, дохождат в града, ободряват съзаклятниците и им съобщават, че въстанието ще се обяви през 1876 г. Гюргевският революционен комитет, основан през 1875 г., раздели България, както е известно, на пет революционни окръзи. Като ръководител на петия – Врачанския революционен окръг – дохожда през зимата на 1876 г. Стоян Заимов. Негов помощник за източния революционен сектор бил Спас Соколов. Организатори и ръководители на селските комитети в Искърския край били врачанците Мито Анков, Мито х. Мицов, Стефанаки Савов, Сава Петров, Мито Йотин и Мито Цветков. Започва се трескава работа. Трябва всичко да бъде готово за месец май същата година. Организаторите са в непрестанна връзка със селските комитети. Спас Соколов остава известно време като учител в с. Долна Кремена. Той снове по околните села, буди, обнадеждава, напътва, споява. Куриери от Враца и селата предават съобщения за хода на работата, носят нареждания. Организаторите спечелват още в началото интелигенцията по селата – свещеници и учители, а и по-будните селяни. Народът се доверявал и слушал своите духовни ръководители. В късо време се отбелязват доста добри резултати. Духът бил повишен. Желанието за саможертва силно, но на комитетите е липсвало оръжие. Те събирали средства, за да си набавят пушки и револвери, но такива не им били доставени. Кой както можел, се въоръжавал: доверени майстори правели ножове, други си набавяли пушки и пищови, трети приготвяли патрони. Младите се надпреварвали със старите; те били много несдържани. И в решителния момент селата са били готови за борба. Те направиха опит да вдигнат въстание.

Стоян Заимов, ръководител на Врачанския революционен окръг, на гара Мездра около 1900 г.

Център на революционното движение в Искърския край било с. Долна Кремена. Това село се намира на 4 км северно от Мездра. Разположено е в плодородна котловина. Било най-будното село в този край и давало на околните села учители и свещеници. Тук като ръководители на организацията се издигнали, слушани и зачитани от всички: свещеник Иван Нинов – смел, самонадеян и бърз в действията си, той бил деловият човек в комитета; Иван Лаков – спокоен, пресметлив, разсъдлив и предвидлив, той бил умът и съвестта на организацията; свещениците П. Андреев и Йото Денков били работливи и със знанието си давали авторитет на организацията. Те са работили и в околните села. Касиер е бил Цеко Попов, а байрактар – снажният, строен, красив и смел момък Андрей Генов. От по-младите е проявявал завидна ревност да служи предано на делото Петко Д. Петрински. Освен тях дейни членове, на които са възлагани трудни задачи, били Мито Наков, Дано Костов, Ц. Костов, Димитър и Нино Етугови, Косто Гърджалийски, Н. Пуров и К. Дамяновски. Жените не са били чужди на организацията. Събранията са ставали в черквата и в дома на Цеко Попов. Стоян Заимов е дохождал няколко пъти в селото. Той заклел по-първите хора на организацията. Клетвата е била положена в черквата, като са целували евангелие, нож и револвер. Оръжие си приготвяли сами. Ножовете били правени нощем и калявани в дълбоки бучки. Имали няколко пушки и револвери. Приготвяли са с дървени калъпи патрони. Най-после тук замислили да направят и дървено топче. П. Ц. Петрински докарал от Враца дадени от организацията дебели въжета. С тях е трябвало да се стегне дулото на топчето. Дядо Йото Донин Кясовски е направил топче от черница. В няколко къщи имало подземни скривалища – ями. Знаме на комитета било изпратено от Враца. Донесъл го ръководителят М. Йотин и го предал на знаменосеца А. Генов. Пари за делото давали всички; богатите плащали повече. Още в началото за малко време били събрани 90 жълтици. В селото имало и враждебно течение на комитета, водено от рода Ничовци. Въздържани били и Воденичарци. В селото турци рядко са идвали. Те тук не се решавали да вършат злоупотребления. Финансовите чиновници събирали данъка чрез местните селски първенци. Когато някой турчин се опитвал да върши произволи, селяните го изгонвали. Така една година дошъл да проверява стоката за беглик турчинът Местан от недалечното село Моравица. Той наредил да се задържат стадата и никой да не излиза от селото. Иван Лаков, старейшина тогава, се възпротивил на това нареждане и когато турчинът продължавал да упорства, той му ударил няколко шамара и го изгонили от селото. Големите връзки, които дядо Иван имал с видни турци, го спасили от беда. Друг път Вълчо Цинцарски, буен младеж, среща по пътя за Мездра турчина Цибралията. Неговият чифлик бил при Имирския мост над Мездра в местността „Бадинец“. Агата вървял гордо с хубави пищови на пояса си. Из пътя не се виждал никакъв човек. Юначният Вълчо пипва турчина, поваля го на земята, взема му пищовите и след това го хвърля в близката локва. От тогава и до днес на това място селяните казват „Цибринските локви“. За този случай селото било бастисвано от турски заптиета.
Кременчани се отличавали с будния си дух, любознателност, трудолюбие и трезвеност. Те били напредничави, предприемчиви и свободолюбиви. И заслужено било отредено селото за център на организацията.

Не по-зле е била организацията и в с. Влашко село. То се намира на 9 км североизточно от Мездра. Комитетът се ръководил от свещеник Мичо Цолов. Дейни, предани участници били: Вълко Хр. Калафунски, Коцо Радкин, Петко Нецов, Йото Лапердов, П. К. Кезовски, П. и Цоло Вълкови, Илия Минчов, Петко Вълканин и Ц. Лилов Топалски. Врачанските организатори дохождали често тук. Стоян Заимов и Спас Соколов спохождали също селото. Поп Мичо, смел и тактичен, бил душата на организацията. Той сполучил да организира така младите, че когато се обяви въстанието, всички се вдигнали като един.
Събранията са ставали в черквата или в хана на Петко Нецов. Пари събирали и ги пращали на организацията във Враца. Били въоръжени с ножове и само някои имали пищови. И тук селяните се противопоставяли когато турците се опитвали да вършат насилие. Не много преди Освобождението в селото пристигнал турчин със заптиета. Той не познавал този край. Отседнал в дома на дядо Вълчо Калафунски. Вечерта агата пожелал да му полива и прислужва една от дъщерите на домакина. Дядо Петко не бил вкъщи. Когато се върнал и му казали това, той бързо влязъл в стаята, грабнал някакъв съд и разбил главата на турчина. Надал се вик, селото се вдигнало и турците избягали. През нощта дядо Петко изчезнал от селото. Той се крил известно време, но бил заловен и закаран в Оряхово. Тук бил зле бит и ранен на няколко места с нож. Не след много починал от раните си. Влашкоселци били будни на поста си.

с. Горна Кремена. Това село лежи на 5 – 6 км северно от Мездра. Разположено в диплите на южните Веслешки разклонения. Жителите му се занимават главно със скотовъдство, каменоделство и земеделие.
Тук рано се създава доста стегната организация. Един от първите дейни работници бил свещеник Найден. Ръководител и касиер на комитета бил учителят Тодор Котов. Други по-важни членове били: Димитър Ненов, Нино Илиев, Иван и Митко Вълчовски, Петър Ренйов, Иван Гергов, Никола Ц. Кърнйовски, Мих. Димитров и Ст. Рашков. Били въоръжени с пищови и ножове. Работили черешово топче, без да го използуват. Събранията са правени в черквата, в дома на Рашковци и на общинското гумно. Не е съчувствувал на организацията свещеник Тошо, който е общувал с турците.

с. Крета. То се намира на 2 км югозападно от Мездра. Разположено е върху една стръмнина. Има доста бедна почва, освен плодородната равнина (лъката) покрай р. Искър. Преди Освобождението селото имало 30-40 къщи. То се образувало около турски чифлик. Някои от селяните ходили на гурбет в Румъния. Селото било поставено при твърде неблагоприятни условия за създаване на тайна революционна организация. Тук живеел субашата на Искърския край – Дели Мехмед Дертлията. Неговият чардак бил сред селото. Чифликът му е заемал плодородната равнина покрай Искъра. Не напразно го наричали „дертлията“. Той преследвал непокорните, доносничел, наказвал. При все това пред очите на този ревностен пазител на реда кретчани създават таен революционен комитет. Врачанските организатори се вестявали понякога в селото, но по-често извиквали съзаклятниците в града и там им давали нужните нареждания.
По-дейни от заговорниците били Тошко Гергов, Мишо Нинов, Ангел и Петко Чучкови, Георги Ширков, Вацо Геров, Коцо и Пендо Нинови и Коцо Николов. Кръстю Генков бил в четата на Ботев.
Събранията ставали в частни къщи, а понякога и извън селото. Те били въоръжени с пушки, пищови и ножове. Държали редовни връзки с комитетите във Враца и с. Долна Кремена. Събраните пари се изпращали на организацията във Враца.

с. Крапец. На изток от гр. Враца, на 8 км се намира малкото село Крапец. Жителите му са преселници от планинските села. Те дошли тук да работят в турските чифлици. Волни планинци, те не били чужди на общото движение за свобода в този край. И тук бил основан комитет под ръководството на Цветко Пандурски. По-важните участници в комитета били учителят Петко Леков, Ив. Маджарски (Дурето), Николчо П. Дюлгерски, Васил Велчев и Петко Савин. Били посветени и в тайните на организацията почти всички по-будни селяни.

с. Върбешница. Организацията тук трябвало да работи при доста трудни условия. В селото е имало 40-50 къщи черкези. Последните не са причинявали щети на населението, защото техният началник бил много строг. Той се грижил и за реда в селото. Но и под бдителното им око с. Върбешница създаде тайна организация. Селото се намира в пазвите на Веслец и гористата местност позволявала да прикриват действията си. Като основатели на комитета се сочат свещеник Йото Вълков, Ив. Лаков, Петко Ц. Петрински от с. Долна Кремена. Дейни членове в селото били Тоно Мишев, Пенчо Марков, Вълко Мицов, Мирко Вълков, Кр. Мирков, Лишко Ерински, П. Мирков, Иванчо Димитров и Томо Марчов. И те не са имали оръжие, и макар, че разполагали със средства, не могли да си доставят пушки. Набавили си ножове от с. Долна Кремена. Заседанията се правели в училището. На последното заседание присъствували и Тодор Балабанов от Враца, Ив. Лаков и П. Петрински от Долна Кремена и Иван и Мито Вълчковски от с. Горна Кремена. Организацията била доста стегната.

Манастирът Черепиш. Близо до с. Люти брод, на десния бряг на р. Искър, се намира манастирът „Черепиш“. Далечното минало на този манастир се преплита с тъмното предание за трагичната участ на последния цар от Второто българско царство Иван Шишман. През тежките робски години светата обител пази свободолюбивия български дух. Тук имало доста дейно килийно училище още през 16-ти век. В най-ново време манастирът приютява дейците за свестяване и освобождаване на народа ни. Тук е намерил подслон народният будител Софроний Врачански. Тук в безопасност прекарал и Димитър Общи, който е оставил и надпис върху тавана на една манастирска сграда. Манастирските братя били отзивчиви към нуждите и тежненията на народа. Във времето, когато революционното движение се развива в нашия край, игумен на манастира бил Епифан Младенов, родом от с. Люти брод. Смел, предприемчив, напредничав, той насърчавал всички, които са работили за делото и са посещавали манастира. Предани на организацията били и монасите Дионисий, Серафим, Похомий, Иония, Теодосий и Цено Сераионов. Манастирските прислужници подпомагали монасите в тяхната революционна работа. Черепиш, скрит в пазвите на планината, далеч от очите на турците, бил здраво революционно ядро.

с. Люти брод. Хубаво, припланинско, курортно село. Двуетажните му бели къщи се редят амфитеатрално върху голяма стръмнина. Преди Освобождението селото било малко, прибрано около извора и закриляно от манастира Черепиш. Под селото минавал старият военен турски път, наречен „Златишки“ или „Кърджалийски“ път. По него минавали непрестанно турци и често безпокоели селото. Това обстоятелство попречило най-вече на суровите планинци да създадат силна революционна организация. Но отец Е. Младенов не оставил в мъртвило родното си село. През март 1876 г. той основал комитет, ръководен от него самия. Негови помощници били Петко Нецов, Ненчо Николов и Нено Н. Келеша – манастирски прислужник. Последният се смята, че прибрал и донесъл в манастира сабята на Ботев. В селото дохождал свещеник Коста Буюклийски от Враца, който се срещал със заговорниците. Особените условия, при които е било поставено селото, и малкото време, през което действували организаторите, не им е позволило да привлекат и спечелят за организацията овчарите, които живеели по околните баири.

Освен в изброените села, организацията имала привърженици в с. Дърманци (дядо Вълчо Йотов), с. Старо село (Ст. Мечкарски), с. Брусен (Петко С. Язовеца) и с. Ребърково. Но в тези села, доколкото можах да узная, движението не е могло да се развие. Двете села – Паволче и Челопек, разположени в полите на Врачанския Балкан, не били засегнати от революционните организации. Някои от планинските села били спечелени за движението. Така в с. Оплетня били „писани“ 20 души под ръководството на Вуто Василов Жабарски и Коле Ц. Войчовски. Всички били въоръжени с големи ковани ножове. Група имало и в с. Очин дол под ръководството на Павел Буляко. Връзки са поддържани и в с. Осиково чрез Горан Донколов – Йондето, смел бунтовник в онзи край. В с. Заноге човек на организацията бил Стоян Балабанеца. Планинските села спохождали Цено Стоянов от гр. Враца и Марин Митов от с. Згори-град. Те държали връзка между комитета в града и планинските села.

Такова е в едри черти състоянието на тайните комитети в някои села на Искърския край. Така се рисува то в спомените на живите дейци. В малко време били обходени и спечелени за делото почти всички села. Приготовленията вървели бързо. Организаторите сновели непрестанно по селата. Те не скривали, че борбата ще бъде тежка и че селата, може би, ще бъдат опожарени. Обмислен бил и план за действие. Някои от планинските села под ръководството на Ст. Балабанеца от с. Заноге трябвало да пазят Петроханския проход. Селата в полето били под прякото ръководство на градския комитет. Нарежданията се давали чрез куриера на Врачанския комитет – Антон Бърдарски. В решителния ден те ще чакат заповед от града. Но предателството и тук смути и спъна отчасти движението. П. Бърдара от с. Боденец издава на турците някои от членовете на организацията в с. Долна Кремена. На 9-ти май 1876 г. били арестувани свещ. Андрей и Петко Ц. Петрински. Бащата на последния изпраща юначния си син и му поръчва да не казва нищо, „ако ще би и на парчета да го режат“. Няколко дена след това били арестувани ръководителите на организацията от същото село и движението в края било обезглавено. Но на мястото на „старите“ веднага излизат по-младите. Те подемат работата с голям ентусиазъм. Връзката с околните села се възстановява. През селата минава за последен път Мито Йотин, придружен от Вълчо Данов от с. Долна Кремена, и подканя всички да бъдат готови. Вестта, че Ботев ще мине Дунав, долита до нашите села. Духът е повишен. Хората не излизат на работа – те се готвят. Оръжието се проверява. Селата са в тревога. Те чакат нареждане от Враца за къде да заминат. Но градът мълчи; нареждане никакво. Куриери от околните села дохождат в с. Долна Кремена и се връщат в пълна неизвестност. Изпращат човек да види какво става в града, но и той се бави. Тогава ръководителите решават да обявят въстанието и да отидат в града.

На 19-ти май 1876 г. съзаклятниците се събират над с. Долна Кремена и развяват знамето. След пладне пристигат от Влашко село около 80 – 90 души начело със свещеник Мичо Цолов. От с. Долна Кремена излизат 50 души в местността „Попинец“. Въстаниците от с. Крета слизат към Мездра и чакат нареждане от с. Долна Кремена. Техен човек бил изпратен там. Решението било, щом падне здрач, да потеглят за гр. Враца. Но привечер пристига в селото Цено Дамяновски, който бил изпратен в града. Той съобщава, че заговорниците в града се разбягали, защото пристигнала силна турска войска, и той едва сполучил да се спаси. Дошло известие от с. Върбешница, че черкезите обградили селото. Не след много пристигнал и куриерът на Врачанската организация, А. Бърдарски, преоблечен в дрипи. Той съобщил за станалото в града и предал нареждането всички да отидат по местата си. Отчаяние и страх обзели бунтовниците. Лишени преди това от смелите си водачи, за чиято съдба нищо не знаели, слабо въоръжени, смутени от нерадостната вест за станалото в града, изправени пред неизвестността на утрешния ден, всички се разотишли. Така бяха погребани надеждите и бляновете на едно поколение. Така бе задушен смелият порив на свободата. Бързо възпламна революционното движение в Искърския край и още по-бързо угасна. В това време горе в Балкана се бележеше с кръвта на войводата-поет и неговите смели юнаци Голготата на българското свободолюбие. Участ на народ, който се гърчи в безпомощност и дава скъпи жертви за своята свобода.

Отново ужасът се надвесва над Искърския край. Турците, свирепи, страшни, налитат по селата. Те търсят оръжия и виновниците за бунта. Най-напред обграждат с. Долна Кремена. Всички мъже били събрани на едно място. Нареждането било, ако се намери оръжие, да избият мъжете и запалят селото. Разследването не дава резултат. Никой нищо не казва. Започват да претърсват: копаят дворове, дирят скривалища. Голяма част от оръжието било закопано в двора на Димитър Етугов, и мястото засипано с тор. Копаят и там. Това става на 26-ти май. Селото е изтръпнало от ужас. Но когато наближили мястото на скривалището, според летописните бележки на свещеник Андрея, плиснал небивал пороен дъжд със страшна гръмотевица. „Слело се небе и земя“. Цялата пролет не капнало капка дъжд, земята била попукана, посевите изгорели. Но този ден се извил облак из невиделица и рукнал дъжд над селото. Турците спрели претърсването. Селото било спасено. Реката придошла. Скритото по домовете оръжие било изхвърлено в реката. Привечер „долетял конник от града“ и предал нареждането селото да бъде пощадено. Подобна била участта и на някои от околните села. По-първите хора били арестувани и ведно с врачанци и с белезници на ръцете били изпратени във Видин за разследване. Там ги държали 90 дена, докато били амнистирани. Завеждането на комитите във Видин е възпято в следната песен:

„Повикна се видинско телалче: умръзна ми живота
досади ми на свето.
Да излезе старо младо да гледа.
Да гледа врачанските съургьуне.
Да гледа врачанските чорбаджии.
Да гледа врачанските комити.
Най-напред бе Поп Николчо Иконом.
Па по него Калугеро Светогорски.
Па по него Симеон Даскала.
Па по него Димитър Бошняко.“

Добавихме в архивите си тези две интересни фотографии, заснети в центъра на Мездра, които можем да датираме към края на 30-те години на XX-ти век.

Събитието на снимките вероятно е полагане на клетва на железничарите в Мездра като членове на единната професионална организация на българските железничари и моряци. На първата снимка се вижда знамето на организацията, върху което е изписано „Единни за Родината“ и е поставена дата 01.08.1934 г. Тази дата се свързва с професионалния празник на железничаря. Още една снимка с полагане на клетва пред знамето, но този път в София, може да бъде видяна тук.

Из вестник „Търговия, промишленост и труд“, януари 1938 год.
Изданието е сканирано от Националната библиотека

Постепенно и в нашата страна се създават традиции, които ни липсваха и липсват още, и които са били и са в други по-напреднали от нашата страни един мощен фактор за техния всестранен напредък. Защото традицията е насъбрана компетентност, напластена през десетилетия и векове практически познания и мъдрост, която поколенията използуват за по-нататъшно развитие в коя и да е обществена проява, каквато е промишлената. Такава благотворна традиция ние виждаме и във фамилията на известния наш голям индустриалец Тодор Балабанов, починал в 1912 г., чийто син продължава със същата вещина и ревност творческото дело на бащата и го разширява във все по-нови форми и предприятия.

Едно от тия предприятия е „Бахава“ – текстилно-индустриално о.о. дружество – Мездра.То е основано в 1926 год. от Иван Т. Балабанов за производство на следните памучни артикули: материи, докове, оксфорди, фланелети, платове за мебели, покривки, душеклъци, платове за дамски рокли и ленен док. Председател на управителния съвет на „Бахава“ е Иван Т. Балабанов, административен директор – Иван Милушев, прокурист – Андрея Филипов.

В предприятието „Бахава“ (което принадлежи на а.д. „Т. Балабанов“, което притежава спиртната фабрика в Мездра – основана в 1898 г. от Тодор Балабанов – за производство на спирт от царевица и меласа и на плодов спирт) е инвестиран един капитал от 9.000.000 лв., има годишен капацитет от 3.000.000 метра и притежава собствена водна електрическа централа на р. Искър: 132 киловата, 6 клм. далекопровод, с високо напрежение 6.030 волта.

Отлично и солидно организирано, с най-модерни приспособления, „Бахава“ дава работа и прехрана на 300 работници с надници от 38-70 лв. (средна 45 лв.), които работят при най-добри социални, хигиенични и трудови условия. Достатъчно е да приведем следните данни, за да могат читателите ни да си съставят ясна представа за вътрешното устройство на фабрика „Бахава“: освен електрическата централа, трите резервни парни машини от по 150, 45 и 15 к.с., петте парни котли, от които 2 по 100 квадрата, 2 по 80 и един – 45, има следните отдели:

1) предачница с 2.000 вретена;
2) три дараци комплект с 2 сулфактори;
3) апритура, преси, каландри и кардир – машина (разчиствачка) за памучни платове;
4) бояджийница – за боядисване и избелване на прежди, боядиване и избелване на платове на жигири, с бояджийски апарат и шлихт-машини (скробачки);
5) сновачно отделение – с инсталирани специални машини-сновачки и цетелгатер (английско сновало);
6) отдел спомагателни машини: шпул-машини, трайб-машини (навивалки) и др.;
7) тъкачница – в която са инсталирани 105 механични стана, между които и джакардни;
8) самостоятелна железарска работилница за поправки на машините;
9) жилища за работниците, от които по-голямата част се ползуват безплатно с отопление и осветление; и
10) кантина (работническа столова), където работниците получават евтина питателна храна (супа за 1.50 лв., готвено за 3 лв.); освен това за работниците има устроени: баня, перална, амбулатория, градина и други удобства.

Очевидно е от тия данни, че предприятието „Бахава“ е поставено на най-солидни основи, за да можем да си обясним неговия напредък през изминатия 10-годишен период досега. Този негов напредък е осигурен:
1) поради превъзходните качества на производството му, което е и по цени конкурентноспособно на чуждото и местното от този род, и
2) поради личните качества на стоящите начело на това предприятие, на управителни му съвет, чийто членове живеят и работят с амбицията да създават от „Бахава“ един голям стопански фактор в нашата страна.

Впрочем, то и сега заема едно от първите места в нашата текстилна промишленост. Това се дължи най-много на Иван Т. Балабанов, на достоен баща достоен син, който, покрай това предприятие, упражнява и други, и все със същата вещина. Под неговото прямо ръководство е и спиртната фабрика в Мездра – едно колосално българско предприятие с годишен капацитет 2.000.000 литри – пригодено и за производството на абсолютен спирт, за което има специална инсталация и което може да служи за тъй нареченото национално гориво – отдавна въведено в страни, които не притежават собствени петролни извори.

За да се види огромният размер на тази фабрика, трябва да изтъкнем, че тя е най-модерно организирана, с всички технически приспособления за изпълнението на своите големи индустриални и национални задачи – и то върху една обща площ от 67.000 кв. м., от които 9.000 кв. м. са заети от монументални фабрични постройки.

Верен на бащините завети и примери за честност, добросъвестно и лоялно изпълнение на дълга си и упоритост в преследването на зададена цел, Иван Т. Балабанов прилага и тук, в „Бахава“, същото усърдие и традиции. Неговите сътрудници, не по-малко допринасят за успеха на това предприятие. И днес произведенията на „Бахава“ се славят с оная репутация всред консумативния свят, която му гарантира сигурно блестящо бъдеще.

В промишленото творчество именно може да се приложи максимата „не по думите, а по делата ви ще съдят“. Делата са налице. Те говорят най-добре за големите успехи на „Бахава“ в пласмент и качество на производството. Пазарът е най-добрият ценител на всяка промишленост. Нашият пазар, който консумира цялото годишно производство на „Бахава“, е най-добрата реклама за това предприятие.

„Бахава“, прочее, като израз на реални нужди в страната, не е паднало от небето, не е продукт на случайно хрумване. То има своите корени в стопанския живот и се стреми да отговори на повеленията на този живот. То се явява и като насърчител на нашето памучно и ленено производство в сурово състояние, служещо за неговите фабрични произведения, тъй разнообразни, тъй финни и солидни, че не могат да се различат от западно-европейските.

„Бахава“, прочее, като израз на предприятие, което се базира върху произведенията на нашата земя и което не търси съдействието на чуждия капитал, считайки своя достатъчен да задоволи местните нужди и ако е необходимо, ще го увеличи – в зависимост от тия нужди.

Какво е тогава логическото заключение? Подкрепата, давана на „Бахава“ от консуматори и ръководни фактори, е давана за нашия индустриален и въобще за нашия стопански напредък. Подкрепата на консумативния свят е налице. Тази, обаче, на държавните фактори не е още проявена в каквато и да е форма, а тя е също тъй нужна за едно по-широко развитие на това солидно текстилно предприятие. Всяка подкрепа, указана на такова предприятие, е подкрепа на стопанска България, тъй като земеделското ни производство вече взема нови форми и се стреми към създаване на ценни култури, годни за индустриално производство. И тук може да се приложи римският принцип: давам-вземам (dou deis), защото това, което държавата дава на нашата промишленост с едната ръка, взема го с другата – под друга форма. „Бахава“ е едно от тия наши ценни предприятия, които заслужават повече внимание и повече грижи от държавата – толкоз повече, че пред него са открити още по-широки и светли перспективи за развитие.

През 1930 г. инженерно бюро „Техникус“ построява фабрика за вар на гара Черепиш. Както четем в дописката на вестник „Търговия, промишленост и труд“ – това е първата  Рингова пещ в България. Дружеството се нарича „Черепишка вар“ и е учредено от Хр. Пелтеков и М. Бояджиев – „крупно предприятие, което дава едно дневно производство от 40 тона вар и се радва във всички наши големи строителни центрове с отлична репутация, защото произвежда своя артикул по най-модерен и най-изискан начин посредством най-усъвършенствани технически средства. Варта, излязла из рингова пещ, е първокачествена и най-пригодна за строителство и др. цели.“ Железобетонният комин на фабриката е висок 62 м.

Вестник „Искъръ“, януари 1938 год.

Много пъти досега от това място сме поставяли въпроса за ж.п. линия Оряхово – Мездра – София. Дадохме толкова доводи в полза на тази ж.п. линия и то не само от гледището интересите на Оряхово и околията, а и от гледището на големите държавни интереси. Сега пак поставяме този въпрос. И го поставяме с пълното съзнание, че вършим, преди всичко, и над всичко, едно народополезно дело.

Днес, обаче, разполагаме с един мотив в повече, в полза на ж.п. линия Оряхово – Мездра – София. И този мотив е: румъните вече почнаха трасето на своята ж.п. линия Крайово – Бекет. А това значи, че след година – две най-късият път за цяла източна Европа: Унгария, Чехо-Словакия, Полша, Финландия, Скандинавските държави и Румъния, ще бъде линията София – Мездра – Оряхово – през Дунава – Бекет – Крайова.

Струва ни се, че не бива да отминаваме този аргумент току – така. Необходимо е новата румънска ж.п. линия да бъде сериозно преценена и с оглед на големите държавни интереси, да бъде поставен най-после на разрешение въпросът с ж.п. линия Оряхово – Мездра – София. Ние само поставяме въпроса и каним съответните лица и места сериозно да се занимаят с него.

Уважаеми приятели на „Историческа Мездра“,

Радостни сме да ви информираме, че направихме дарение на читалищата в община Мездра под формата на едногодишни абонаменти за детското списание National Geographic KIDS. Надяваме се така малките читатели на библиотеките в град Мездра и по селата в общината да имат достъп до актуалните броеве на това занимателно издание. Освен с качествените си образователни и познавателни материали, се надяваме  списанието да заинтригува своите читатели и с редовните си конкурси и състезания, в които те ще могат да взимат участие.

За читателите на библиотеката в гр. Мездра сме направили и комбиниран абонамент за списание National Geographic България + National Geographic KIDS. Вярваме, че любознателните сред вас няма да пропускат да четат броевете с всичките им страхотни статии за необятния свят, в който живеем.

Абонаментите ще са активни от месец септември и списанията ще бъдат доставяни във всяко едно от читалищата около 5-то число на месеца.