Из списание „Българска реч“, 1930 г.

автор: Ив. Велков

По чисто изметена горска алея навлизаме в манастира. Слънцето едва прониква тук в късните есенни дни. Навред е тихо и спокойно; трябва да спрете, за да чуете плясъка на водите на Искъра, които се провират тук между отвесна канара, блъскат се и, освободени от някакви окови, заминават бавно към полето и Дунава.

Тишина цари и в манастирския двор. Настанени и приети сърдечно от отец Флавиан и малкото братство, ние скоро се покатерваме по стръмни каменни стъпала, затрупани сега напълно от паднали листа, към малкия параклис, към костницата.

Вечерта настъпва бързо, всичко замира, над скалите се показва бледен месеца, а горе затрепкват в небесната шир звездите. От долината, от реката иде влага, а как човек би искал да остане тук при чешмата, под разтворените клони на ореха, под самотния млад бор, застанал тук като същински чужденец, забегнал далече от високите планини, далече от вечните снегове!

При слабия пламък на мъждееща свещица ние смогваме да хвърлим поглед и в самата черква на манастира „Св. Богородица“. Тук само дебелите стени на олтарната част говорят още за нявгашното българско царство, за честитите дни на Асеновците и последните години на Шишмановците. Всичко е отдавна подновено, замазано. В тъмното и тежко робство едва са устояли и запазили две сребърни сандъчета за мощи с дата 1792 г. и два свещника от 1798 г.

Тъмна е историята на Черепишкия манастир. Скрит зад отвесни и стръмни скали, пазен от водите на Искъра, тук рядко прониквал странник. Някога ще да е било цял подвиг да се пристигне до това свято място. Затова нигде не се споменава и манастирът. Хрониката на Паисий споменава само името на един калугер от Зографския манастир – Пимини, иконописец, да е починал в стените на Черепиш през 1610 г.

Манастирът често е страдал и от пожари, но най-много той е претеглил от разрушителя на църквите Юсуф паша от Враца през 1798 г. Това било в години, когато султанската войска, разбита от Пазвантоглу, при своите опустошения не пропуснала и Враца. Епископ Софроний, чийто живот висял на косъм, избягал тогава в Черепишкия манастир, намерил, обаче, там вратите затворени. Калугерите се били изпокрили из пещерите. Болен от студ и глад, той прекарал при тях цели 24 дена, след което заминал през снежните полета на Балкана за София. Нямаше жив човек, разправя стария черковен пастир, нямаше хляб, нямаше дърва; зимата беше люта, декемврийските нощи дълги, и ние изнемогвахме от студ.

Не ще да е било по-добре тук и през смътните дни на 1876 г., при върлуването на турските башибозуци, когато манастирът пак бил нападнат и ограбен.

Запалваме свещици пред образа на Светицата и рано на утринта поемаме стръмния път нагоре.

Денят е малък, а скалите пред нас за стръмни и високи. Срещаме по пътя за Лютиброд селянка, натоварена с тежък вързоп дърва, срещаме богомолци, жени, деца.

На хребета спираме. Отвред скали, отвесни канари, пропасти, а там долу се вият, лъкатушат и се крият водите на Искъра. Със страшна сила си е пробила някога тук реката своя път.

До самия път, вградени в скалите, стърчат развалините на стар параклис – Св. Атанас.

Нищо не е останало тук, освен малко покрив към олтара и строшен кръст с дата 1859 г. Може би, този параклис да стои във връзка с Калето, чийто останки са залепени още здраво по отсрещните скали. Тук не е било нужно да се строи много силна крепост. Природата е създала само всичко за защита. Силната и здрава крепост, обаче, трябва да е лежала съвсем ниско долу в завоя на реката. Целият този хребет е Шишманец. Тук идват и сега странни хора, да търсят скритите богатства на някогашните български царе. От двете страни на реката постоянно се копае, рови, а легендата за изгубилите се тук трима въстаници я знае всеки.

При опасността да бъдат хванати, бегълците се мушват в една пещерна дупка и се закриват, но по-късно те не могли вече да се повърнат по същия път. Отворът на дупката бил здраво преграден. В няколкодневните си лутания из пещерата те стигнали едно място, осветявано от далечна светлина, и там на земята те видели да лежат два скелета. До главата на тези скелети имало по една царска корона, а близо наоколо – някакъв съд с течност, друг пълен с пари и много още злато и сребро. Въстаниците зърнали най-после блясъка на вода, заграбили от златото колкото можали, прегазили Искъра и забегнали. Един от тях заминал към Влашко, а другите двама изчезнали безследно, уж преоблечени като монаси…

Гледам пропастите надолу и се чудя, къде е могъл да бъде тук стария път. А имало стар друм в този тесен пролом. Не напразно са се издигали по целия хребет тук все яки крепости. Дори чак на върха е бил и Боин-град.

Йеромонах Епифан от Лютиброд, претеглил много през въстанията и починал през 1903 г., е направил доста за този край. Гледам със страх стръмната пътечка, извила се стотици метри над пропастите, по която Епифан някога минавал даже на кон, гледам и с изумление пресечената отвесна скала, през която води сега удобен път за селото и манастира. Губил се отецът с месеци из полето, събрал много, покачил се един ден горе на канарата, извършил водосвет и благословил работата. И днес още старците разправят с благодарност на този народен човек.

Стремим се към отвъдния бряг на реката. Там ни мамят развалините на стара черква, развалините на стара крепост, пък и островърхата грамадна могила, останала все още една загадка за нас.

Тук е Коритен-град, късно средновековно селище, изградено, може би, върху останките на римско или византийско поселение.

Каниц пише за фрагменти с гръцки надписи и плочи с разни скулптурни орнаменти, намиращи се близо до реката и някогашния хан. Той пише още, че тези паметници били намерени на върха на грамадната ближна могила, дето вероятно е стоял езически храм. Може би пътниците са искали тук да омилостивят боговете, преди да предприемат минаването през Искъра и Искърския пролом.

Обиколихме основите на могилата, покачихме се горе и на върха. Искаше ни се много тя да бъдеше изкуствена, натрупана някога от човека, но за жалост могилата е била създадена с векове от природата. Водата е скъсала съседния хребет, загладила е с време ръбовете, издигнала сама паметник в нешироката тук Искърска долина.

Печална развалина в Коритен-град представлява неголямата и спретната черквица, някога засводена, изградена със солидни и здрави зидове, със странични постройки. Западната стена не съществува вече, попадали са стените и сводовете. Запазен е по-здрав олтара, подпрян от клоните на самотен бряст. Тук още са запазени по-добре и фреските, и образите на светците. Като че ли още никой не е посмял да посегне върху образа на Саваот, закрилян от архангелите Уриел и Рафаил. А колко малко би трябвало, да се очистят падналите вътре камъни, да се заздравят и запазят порутените стени!

Обикаляме из развалините на стария и забравен град, надзъртаме и към останките на старата черквица в местността Илинци, почиваме при друго черковище, цяло обиколено от сенчести дървета, после се катерим нагоре, прескачаме скалите при Портата, прехвърляме една падина и се спущаме в Рашов-дол. Когато гаснат позлатените слънчеви лъчи, искаме да се поклоним във вечерната тишина на гроба на трагично загиналите тук дванадесет Ботеви другари. Било 21 май 1876 г. Ботев бил разбит и паднал вече, въстаниците се пръснали, всеки търсел спасение в дебрите на Балкана. Уморени, паднали духом, не познаващи местата, малкото останали четници се промъкнали в каменната колиба и чакали тук нощта и спасението. Но врагът дебнел и бил съвсем близко. Не бих искал да описвам ужасите на тази страшна драма. Чували се дълго в колибата звънтенето на ножове, нечовешки викове, после всичко утихнало. Тук загинали, разправят местни хора, и двама млади овчари, загубили се и връхлетели върху скрития зад скалите враг.

Мъртвило и тишина сега е навред. Отец Епифан и тук се грижил за падналите за родината. Изградил малка каменна колибка, събрал костите, поставил вътре кръст и, казват, още тенекия с имената на загиналите. Мазилката на тази малка гробница е паднала, почнал да се руши и покривът, а вътре сега е станало нещо като скривалище за земеделски сечива.

Паднали за родината и забравени. Безкръстни гробове. И само тези ли тук!

Насреща бляскат ослепително на слънцето канарите, а долу лениво се плискат водите на Искъра, шумят и глъхнат надалече. Мълчим като в храм и гледаме ту небето, ту далечния балкан. Като едра сълза се търкулва от скалата камъче, шуми и лети надолу, а после в падината настъпва пак мир и вечерна тишина.

Автор: А. Цветков, „Известия на Историческото дружество в София“, 1933 г.
Изданието е сканирано от Националната библиотека.

Над град Враца и Врачанско тежи обвинението, че в робско равнодушие оставиха без подкрепа четата на Христо Ботев. Трагичният край на войводата – поет във Врачанския Балкан увеличава историческата отговорност на дейците от онова време. Жертвата е голяма и всички ни боли. Но обективността и правдата налагат да кажем, че обвиненията, които се сипят върху този край, не са дотам основателни. Когато се разглеждат събитията от онова време, обикновено се изпускат изпредвид редица обстоятелства, които рисуват нашата обществена действителност малко по-другояче, отколкото ние си я представяме.

Трудно бе да се организира в малко време и вдигне на борба нашия народ, живял пет века под двойно робство. И затова виждаме немалко безуспешни опити за въстания. През 1867 г. четите на Филип Тотю и Панайот Хитов преминаха Дунавската равнина и стигнаха Балкана, непоследвани от никого из тези места. През 1868 г. четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър се стопи в леденото мъртвило на една наша покрайнина, и войводите намериха преждевременния си гроб. През 1875 г. избухна Старозагорското въстание под ръководството на Стефан Стамболов. В този край е имало дейни тайни революционни комитети, основани от Васил Левски. При все това повечето от съзаклятниците не се явиха и въстанието пропадна. Същата година другите два революционни окръга – Ловчанският с Панайот Волов и Търновският с Ив. х. Димитров, не можаха нищо да сторят. През 1876 г., когато избухна Средногорското въстание, не подеха борбата, освен Врачанският, още и Сливенският и Софийският революционни окръзи.

Вън от това, Врачанско имаше от близкото минало твърде нерадостно историческо наследство. Тук в края на 18-ия и началото на 19-тия век са вилнели разюзданите еничарски отряди на Пазвантоглу. Турските зверства бяха запустили този край. Тежката участ на бедстващото население живо оплаква в своята автобиография смелият народен труженик еп. Софроний Врачански. Споменът за преживените ужаси бил още запазен във въстаническия период. Това налагало на революционните дейци в този край предпазливост, въздържание и мудност в действията.

Най-после нека не се забравя и обстоятелството, че Ботьовата чета слезе при Козлодуй близо цял месец след обявяването на Средногорското народно въстание. Турските власти бяха станали бдителни и бяха взели мерки за самозащита. Всичко това не е могло да не смути и спъне революционното движение във Врачанско.

Но въпреки особената историческа съдба на този край, борческият дух в миналото не е загасвал. В началото на 19-тия век – 1804 г. – гр. Враца даде първите български „депутати“ – Ив. Атанас Замбин и Атанас Николаев – застъпници пред руското правителство и двор за освобождението на България. На Враца се пада първенството за повеждане общонародната борба за черковна свобода. Тук най-рано – 1820 г. – избухна българо-гръцката черковна разпра. В града гърцизмът не е могъл да свие гнездо, и патриаршеските владици не са били оставяни на мира. Един след друг те без време са били „вдигани“ от града. Освен това Враца даде смелият революционер Никола Войводов (х. Кръстев), убит на Русенското пристанище в парахода „Германия“ през 1867 г. С такива борчески традиции гр. Враца и Врачанско направиха всичко възможно, за да не останат със скръстени ръце, когато цялата страна биеше тревога за борба и подем. Но редица обстоятелства попречиха да се покрие този край отново с пепелища и братски гробове. Може би, в подготовката и опита за въстание да има грешки, но има и възвишен идеализъм на готови за саможертва скромни дейци. В долните редове ние ще дадем бегли бележки за някои селски комитети във Врачанско. Сведенията, които можахме да съберем за някои само села в Искърския край, източно от гр. Враца, от живите участници в движението, са твърде оскъдни, но все пак достатъчни да се види, че са се полагали грижи и е имало доста стегнати организации. Старите разказват с увлечение за ентусиазма на нашите бащи и деди. В простия, непринуден и жив разказ се долавят предаността и идеализмът от онова време. Вярата в тържеството на делото задушавала егоизма и дребните катадневни грижи, надвивала колебанието, заглушавала страха. Идеалът – борба за свобода – сближавал, обединявал, приобщавал всички. Революционната организация израства бързо и се налага в живота на селата. Уреждат се тайни събрания, разглеждат се трудни въпроси, събират се средства, приготовлява се оръжие. Селата, в които имало комитети, били постоянно в напрежение, в треска; те са очаквали решителния ден за борба. В този край в предосвободителния период не се разстила робска сънност, не владее мъртвило, а пламтят живи революционни огнища.

Тайни комитети имало в селата Долна Кремена, Горна Кремена, Влашко село, Върбешница, Крета, Крапец и Люти брод. Били посветени в делото отделни лица в селата Брусен, Боденец, Старо село, Дърманци, Ребърково, монасите от Черепишкия манастир и др. Кога са основани селските комитети, не може с положителност да се каже. Селата били под ръководството на града. Врачанската организация е основана от Васил Левски през 1870 г. Ней е било възложено да замрежи селата с революционни ядра. Може би в по-големите и будни села тайните комитети да са основани още в 1870 – 1871 г. След обесването на Васил Левски и арестите в Орханийско и Ловчанско, революционното движение бе спънато. Подетата работа бе спряна и някъде изоставена. Врачанската организация не замира напълно. През 1875 г. бил в Букурещ куриерът на Врачанската организация Мито х. Мицов, който е поканил Стоян Заимов да дойде във Враца и да се увери, че народът е готов за въстание. Същата година Стоян Заимов, заедно с Иваница Данчов – свищовлия, дохождат в града, ободряват съзаклятниците и им съобщават, че въстанието ще се обяви през 1876 г. Гюргевският революционен комитет, основан през 1875 г., раздели България, както е известно, на пет революционни окръзи. Като ръководител на петия – Врачанския революционен окръг – дохожда през зимата на 1876 г. Стоян Заимов. Негов помощник за източния революционен сектор бил Спас Соколов. Организатори и ръководители на селските комитети в Искърския край били врачанците Мито Анков, Мито х. Мицов, Стефанаки Савов, Сава Петров, Мито Йотин и Мито Цветков. Започва се трескава работа. Трябва всичко да бъде готово за месец май същата година. Организаторите са в непрестанна връзка със селските комитети. Спас Соколов остава известно време като учител в с. Долна Кремена. Той снове по околните села, буди, обнадеждава, напътва, споява. Куриери от Враца и селата предават съобщения за хода на работата, носят нареждания. Организаторите спечелват още в началото интелигенцията по селата – свещеници и учители, а и по-будните селяни. Народът се доверявал и слушал своите духовни ръководители. В късо време се отбелязват доста добри резултати. Духът бил повишен. Желанието за саможертва силно, но на комитетите е липсвало оръжие. Те събирали средства, за да си набавят пушки и револвери, но такива не им били доставени. Кой както можел, се въоръжавал: доверени майстори правели ножове, други си набавяли пушки и пищови, трети приготвяли патрони. Младите се надпреварвали със старите; те били много несдържани. И в решителния момент селата са били готови за борба. Те направиха опит да вдигнат въстание.

Стоян Заимов, ръководител на Врачанския революционен окръг, на гара Мездра около 1900 г.

Център на революционното движение в Искърския край било с. Долна Кремена. Това село се намира на 4 км северно от Мездра. Разположено е в плодородна котловина. Било най-будното село в този край и давало на околните села учители и свещеници. Тук като ръководители на организацията се издигнали, слушани и зачитани от всички: свещеник Иван Нинов – смел, самонадеян и бърз в действията си, той бил деловият човек в комитета; Иван Лаков – спокоен, пресметлив, разсъдлив и предвидлив, той бил умът и съвестта на организацията; свещениците П. Андреев и Йото Денков били работливи и със знанието си давали авторитет на организацията. Те са работили и в околните села. Касиер е бил Цеко Попов, а байрактар – снажният, строен, красив и смел момък Андрей Генов. От по-младите е проявявал завидна ревност да служи предано на делото Петко Д. Петрински. Освен тях дейни членове, на които са възлагани трудни задачи, били Мито Наков, Дано Костов, Ц. Костов, Димитър и Нино Етугови, Косто Гърджалийски, Н. Пуров и К. Дамяновски. Жените не са били чужди на организацията. Събранията са ставали в черквата и в дома на Цеко Попов. Стоян Заимов е дохождал няколко пъти в селото. Той заклел по-първите хора на организацията. Клетвата е била положена в черквата, като са целували евангелие, нож и револвер. Оръжие си приготвяли сами. Ножовете били правени нощем и калявани в дълбоки бучки. Имали няколко пушки и револвери. Приготвяли са с дървени калъпи патрони. Най-после тук замислили да направят и дървено топче. П. Ц. Петрински докарал от Враца дадени от организацията дебели въжета. С тях е трябвало да се стегне дулото на топчето. Дядо Йото Донин Кясовски е направил топче от черница. В няколко къщи имало подземни скривалища – ями. Знаме на комитета било изпратено от Враца. Донесъл го ръководителят М. Йотин и го предал на знаменосеца А. Генов. Пари за делото давали всички; богатите плащали повече. Още в началото за малко време били събрани 90 жълтици. В селото имало и враждебно течение на комитета, водено от рода Ничовци. Въздържани били и Воденичарци. В селото турци рядко са идвали. Те тук не се решавали да вършат злоупотребления. Финансовите чиновници събирали данъка чрез местните селски първенци. Когато някой турчин се опитвал да върши произволи, селяните го изгонвали. Така една година дошъл да проверява стоката за беглик турчинът Местан от недалечното село Моравица. Той наредил да се задържат стадата и никой да не излиза от селото. Иван Лаков, старейшина тогава, се възпротивил на това нареждане и когато турчинът продължавал да упорства, той му ударил няколко шамара и го изгонили от селото. Големите връзки, които дядо Иван имал с видни турци, го спасили от беда. Друг път Вълчо Цинцарски, буен младеж, среща по пътя за Мездра турчина Цибралията. Неговият чифлик бил при Имирския мост над Мездра в местността „Бадинец“. Агата вървял гордо с хубави пищови на пояса си. Из пътя не се виждал никакъв човек. Юначният Вълчо пипва турчина, поваля го на земята, взема му пищовите и след това го хвърля в близката локва. От тогава и до днес на това място селяните казват „Цибринските локви“. За този случай селото било бастисвано от турски заптиета.
Кременчани се отличавали с будния си дух, любознателност, трудолюбие и трезвеност. Те били напредничави, предприемчиви и свободолюбиви. И заслужено било отредено селото за център на организацията.

Не по-зле е била организацията и в с. Влашко село. То се намира на 9 км североизточно от Мездра. Комитетът се ръководил от свещеник Мичо Цолов. Дейни, предани участници били: Вълко Хр. Калафунски, Коцо Радкин, Петко Нецов, Йото Лапердов, П. К. Кезовски, П. и Цоло Вълкови, Илия Минчов, Петко Вълканин и Ц. Лилов Топалски. Врачанските организатори дохождали често тук. Стоян Заимов и Спас Соколов спохождали също селото. Поп Мичо, смел и тактичен, бил душата на организацията. Той сполучил да организира така младите, че когато се обяви въстанието, всички се вдигнали като един.
Събранията са ставали в черквата или в хана на Петко Нецов. Пари събирали и ги пращали на организацията във Враца. Били въоръжени с ножове и само някои имали пищови. И тук селяните се противопоставяли когато турците се опитвали да вършат насилие. Не много преди Освобождението в селото пристигнал турчин със заптиета. Той не познавал този край. Отседнал в дома на дядо Вълчо Калафунски. Вечерта агата пожелал да му полива и прислужва една от дъщерите на домакина. Дядо Петко не бил вкъщи. Когато се върнал и му казали това, той бързо влязъл в стаята, грабнал някакъв съд и разбил главата на турчина. Надал се вик, селото се вдигнало и турците избягали. През нощта дядо Петко изчезнал от селото. Той се крил известно време, но бил заловен и закаран в Оряхово. Тук бил зле бит и ранен на няколко места с нож. Не след много починал от раните си. Влашкоселци били будни на поста си.

с. Горна Кремена. Това село лежи на 5 – 6 км северно от Мездра. Разположено в диплите на южните Веслешки разклонения. Жителите му се занимават главно със скотовъдство, каменоделство и земеделие.
Тук рано се създава доста стегната организация. Един от първите дейни работници бил свещеник Найден. Ръководител и касиер на комитета бил учителят Тодор Котов. Други по-важни членове били: Димитър Ненов, Нино Илиев, Иван и Митко Вълчовски, Петър Ренйов, Иван Гергов, Никола Ц. Кърнйовски, Мих. Димитров и Ст. Рашков. Били въоръжени с пищови и ножове. Работили черешово топче, без да го използуват. Събранията са правени в черквата, в дома на Рашковци и на общинското гумно. Не е съчувствувал на организацията свещеник Тошо, който е общувал с турците.

с. Крета. То се намира на 2 км югозападно от Мездра. Разположено е върху една стръмнина. Има доста бедна почва, освен плодородната равнина (лъката) покрай р. Искър. Преди Освобождението селото имало 30-40 къщи. То се образувало около турски чифлик. Някои от селяните ходили на гурбет в Румъния. Селото било поставено при твърде неблагоприятни условия за създаване на тайна революционна организация. Тук живеел субашата на Искърския край – Дели Мехмед Дертлията. Неговият чардак бил сред селото. Чифликът му е заемал плодородната равнина покрай Искъра. Не напразно го наричали „дертлията“. Той преследвал непокорните, доносничел, наказвал. При все това пред очите на този ревностен пазител на реда кретчани създават таен революционен комитет. Врачанските организатори се вестявали понякога в селото, но по-често извиквали съзаклятниците в града и там им давали нужните нареждания.
По-дейни от заговорниците били Тошко Гергов, Мишо Нинов, Ангел и Петко Чучкови, Георги Ширков, Вацо Геров, Коцо и Пендо Нинови и Коцо Николов. Кръстю Генков бил в четата на Ботев.
Събранията ставали в частни къщи, а понякога и извън селото. Те били въоръжени с пушки, пищови и ножове. Държали редовни връзки с комитетите във Враца и с. Долна Кремена. Събраните пари се изпращали на организацията във Враца.

с. Крапец. На изток от гр. Враца, на 8 км се намира малкото село Крапец. Жителите му са преселници от планинските села. Те дошли тук да работят в турските чифлици. Волни планинци, те не били чужди на общото движение за свобода в този край. И тук бил основан комитет под ръководството на Цветко Пандурски. По-важните участници в комитета били учителят Петко Леков, Ив. Маджарски (Дурето), Николчо П. Дюлгерски, Васил Велчев и Петко Савин. Били посветени и в тайните на организацията почти всички по-будни селяни.

с. Върбешница. Организацията тук трябвало да работи при доста трудни условия. В селото е имало 40-50 къщи черкези. Последните не са причинявали щети на населението, защото техният началник бил много строг. Той се грижил и за реда в селото. Но и под бдителното им око с. Върбешница създаде тайна организация. Селото се намира в пазвите на Веслец и гористата местност позволявала да прикриват действията си. Като основатели на комитета се сочат свещеник Йото Вълков, Ив. Лаков, Петко Ц. Петрински от с. Долна Кремена. Дейни членове в селото били Тоно Мишев, Пенчо Марков, Вълко Мицов, Мирко Вълков, Кр. Мирков, Лишко Ерински, П. Мирков, Иванчо Димитров и Томо Марчов. И те не са имали оръжие, и макар, че разполагали със средства, не могли да си доставят пушки. Набавили си ножове от с. Долна Кремена. Заседанията се правели в училището. На последното заседание присъствували и Тодор Балабанов от Враца, Ив. Лаков и П. Петрински от Долна Кремена и Иван и Мито Вълчковски от с. Горна Кремена. Организацията била доста стегната.

Манастирът Черепиш. Близо до с. Люти брод, на десния бряг на р. Искър, се намира манастирът „Черепиш“. Далечното минало на този манастир се преплита с тъмното предание за трагичната участ на последния цар от Второто българско царство Иван Шишман. През тежките робски години светата обител пази свободолюбивия български дух. Тук имало доста дейно килийно училище още през 16-ти век. В най-ново време манастирът приютява дейците за свестяване и освобождаване на народа ни. Тук е намерил подслон народният будител Софроний Врачански. Тук в безопасност прекарал и Димитър Общи, който е оставил и надпис върху тавана на една манастирска сграда. Манастирските братя били отзивчиви към нуждите и тежненията на народа. Във времето, когато революционното движение се развива в нашия край, игумен на манастира бил Епифан Младенов, родом от с. Люти брод. Смел, предприемчив, напредничав, той насърчавал всички, които са работили за делото и са посещавали манастира. Предани на организацията били и монасите Дионисий, Серафим, Похомий, Иония, Теодосий и Цено Сераионов. Манастирските прислужници подпомагали монасите в тяхната революционна работа. Черепиш, скрит в пазвите на планината, далеч от очите на турците, бил здраво революционно ядро.

с. Люти брод. Хубаво, припланинско, курортно село. Двуетажните му бели къщи се редят амфитеатрално върху голяма стръмнина. Преди Освобождението селото било малко, прибрано около извора и закриляно от манастира Черепиш. Под селото минавал старият военен турски път, наречен „Златишки“ или „Кърджалийски“ път. По него минавали непрестанно турци и често безпокоели селото. Това обстоятелство попречило най-вече на суровите планинци да създадат силна революционна организация. Но отец Е. Младенов не оставил в мъртвило родното си село. През март 1876 г. той основал комитет, ръководен от него самия. Негови помощници били Петко Нецов, Ненчо Николов и Нено Н. Келеша – манастирски прислужник. Последният се смята, че прибрал и донесъл в манастира сабята на Ботев. В селото дохождал свещеник Коста Буюклийски от Враца, който се срещал със заговорниците. Особените условия, при които е било поставено селото, и малкото време, през което действували организаторите, не им е позволило да привлекат и спечелят за организацията овчарите, които живеели по околните баири.

Освен в изброените села, организацията имала привърженици в с. Дърманци (дядо Вълчо Йотов), с. Старо село (Ст. Мечкарски), с. Брусен (Петко С. Язовеца) и с. Ребърково. Но в тези села, доколкото можах да узная, движението не е могло да се развие. Двете села – Паволче и Челопек, разположени в полите на Врачанския Балкан, не били засегнати от революционните организации. Някои от планинските села били спечелени за движението. Така в с. Оплетня били „писани“ 20 души под ръководството на Вуто Василов Жабарски и Коле Ц. Войчовски. Всички били въоръжени с големи ковани ножове. Група имало и в с. Очин дол под ръководството на Павел Буляко. Връзки са поддържани и в с. Осиково чрез Горан Донколов – Йондето, смел бунтовник в онзи край. В с. Заноге човек на организацията бил Стоян Балабанеца. Планинските села спохождали Цено Стоянов от гр. Враца и Марин Митов от с. Згори-град. Те държали връзка между комитета в града и планинските села.

Такова е в едри черти състоянието на тайните комитети в някои села на Искърския край. Така се рисува то в спомените на живите дейци. В малко време били обходени и спечелени за делото почти всички села. Приготовленията вървели бързо. Организаторите сновели непрестанно по селата. Те не скривали, че борбата ще бъде тежка и че селата, може би, ще бъдат опожарени. Обмислен бил и план за действие. Някои от планинските села под ръководството на Ст. Балабанеца от с. Заноге трябвало да пазят Петроханския проход. Селата в полето били под прякото ръководство на градския комитет. Нарежданията се давали чрез куриера на Врачанския комитет – Антон Бърдарски. В решителния ден те ще чакат заповед от града. Но предателството и тук смути и спъна отчасти движението. П. Бърдара от с. Боденец издава на турците някои от членовете на организацията в с. Долна Кремена. На 9-ти май 1876 г. били арестувани свещ. Андрей и Петко Ц. Петрински. Бащата на последния изпраща юначния си син и му поръчва да не казва нищо, „ако ще би и на парчета да го режат“. Няколко дена след това били арестувани ръководителите на организацията от същото село и движението в края било обезглавено. Но на мястото на „старите“ веднага излизат по-младите. Те подемат работата с голям ентусиазъм. Връзката с околните села се възстановява. През селата минава за последен път Мито Йотин, придружен от Вълчо Данов от с. Долна Кремена, и подканя всички да бъдат готови. Вестта, че Ботев ще мине Дунав, долита до нашите села. Духът е повишен. Хората не излизат на работа – те се готвят. Оръжието се проверява. Селата са в тревога. Те чакат нареждане от Враца за къде да заминат. Но градът мълчи; нареждане никакво. Куриери от околните села дохождат в с. Долна Кремена и се връщат в пълна неизвестност. Изпращат човек да види какво става в града, но и той се бави. Тогава ръководителите решават да обявят въстанието и да отидат в града.

На 19-ти май 1876 г. съзаклятниците се събират над с. Долна Кремена и развяват знамето. След пладне пристигат от Влашко село около 80 – 90 души начело със свещеник Мичо Цолов. От с. Долна Кремена излизат 50 души в местността „Попинец“. Въстаниците от с. Крета слизат към Мездра и чакат нареждане от с. Долна Кремена. Техен човек бил изпратен там. Решението било, щом падне здрач, да потеглят за гр. Враца. Но привечер пристига в селото Цено Дамяновски, който бил изпратен в града. Той съобщава, че заговорниците в града се разбягали, защото пристигнала силна турска войска, и той едва сполучил да се спаси. Дошло известие от с. Върбешница, че черкезите обградили селото. Не след много пристигнал и куриерът на Врачанската организация, А. Бърдарски, преоблечен в дрипи. Той съобщил за станалото в града и предал нареждането всички да отидат по местата си. Отчаяние и страх обзели бунтовниците. Лишени преди това от смелите си водачи, за чиято съдба нищо не знаели, слабо въоръжени, смутени от нерадостната вест за станалото в града, изправени пред неизвестността на утрешния ден, всички се разотишли. Така бяха погребани надеждите и бляновете на едно поколение. Така бе задушен смелият порив на свободата. Бързо възпламна революционното движение в Искърския край и още по-бързо угасна. В това време горе в Балкана се бележеше с кръвта на войводата-поет и неговите смели юнаци Голготата на българското свободолюбие. Участ на народ, който се гърчи в безпомощност и дава скъпи жертви за своята свобода.

Отново ужасът се надвесва над Искърския край. Турците, свирепи, страшни, налитат по селата. Те търсят оръжия и виновниците за бунта. Най-напред обграждат с. Долна Кремена. Всички мъже били събрани на едно място. Нареждането било, ако се намери оръжие, да избият мъжете и запалят селото. Разследването не дава резултат. Никой нищо не казва. Започват да претърсват: копаят дворове, дирят скривалища. Голяма част от оръжието било закопано в двора на Димитър Етугов, и мястото засипано с тор. Копаят и там. Това става на 26-ти май. Селото е изтръпнало от ужас. Но когато наближили мястото на скривалището, според летописните бележки на свещеник Андрея, плиснал небивал пороен дъжд със страшна гръмотевица. „Слело се небе и земя“. Цялата пролет не капнало капка дъжд, земята била попукана, посевите изгорели. Но този ден се извил облак из невиделица и рукнал дъжд над селото. Турците спрели претърсването. Селото било спасено. Реката придошла. Скритото по домовете оръжие било изхвърлено в реката. Привечер „долетял конник от града“ и предал нареждането селото да бъде пощадено. Подобна била участта и на някои от околните села. По-първите хора били арестувани и ведно с врачанци и с белезници на ръцете били изпратени във Видин за разследване. Там ги държали 90 дена, докато били амнистирани. Завеждането на комитите във Видин е възпято в следната песен:

„Повикна се видинско телалче: умръзна ми живота
досади ми на свето.
Да излезе старо младо да гледа.
Да гледа врачанските съургьуне.
Да гледа врачанските чорбаджии.
Да гледа врачанските комити.
Най-напред бе Поп Николчо Иконом.
Па по него Калугеро Светогорски.
Па по него Симеон Даскала.
Па по него Димитър Бошняко.“

Представяме тук една особено интересна статия на Гунчо Гунчев от списание „Архив за поселищни проучвания“. Материалът е със заглавие „Изчезналите селища в България“ и е публикуван през 1938 г. Изданието е сканирано от Националната библиотека. Статията може да отворите от тук: Izcheznalite selishta v Bulgaria

Статията поставя много въпроси за размисъл и разглежда промените в населените места, какво означава селищата да се преместват, временно да запустяват, да се възобновяват, да се заместват от нови или да изчезват напълно.

Намираме тази тема за особено актуална днес. Българското село е изправено пред редица предизвикателства и процесите на обезлюдяване поставят пред него тази възможна съдба на изчезване. Не малко села в страната реално всяка година се заличават. Демографските процеси в България водят до обезлюдаването на селото и ако не можем да спрем тези процеси, то поне трябва да ги пригодим за един по-благоприятен краен резултат. Както се вижда и в статията, такива промени в населените места винаги е имало и ще ги има. Според нас е важно, обаче, как бихме могли да моделираме крайния ефект от тях и можем ли изобщо.

Лично ние изпитваме голямо уважение към всички, които въпреки трудностите и несгодите продължават да живеят там, където обичат и където искат да бъдат, където са родните им места, където с личен труд и пот на чело изкарват прехраната си. Обичаме българското село и ни е грижа за това какво се случва с него и с нашите възрастни роднини и съграждани, живеещи там. Колко хубаво би било всички – историци, краеведи, географи, библиотекари, икономисти, археолози, анализатори, и изобщо всички граждани, имащи отношение към темата, да си зададем всички възможни въпроси, да си поставим предизвикателства и задачи, да потърсим и реализираме решенията за съживяване на селата.

Защо казваме всичко това? Защото не е просто тъжно, но е грешно и лошо да се отказваме от българското село. Отказваме се от невероятни неща, които сме имали досега, за сметка на по-лош начин на живот. Така например се окрупняваме в големи и мръсни градове, живеем в малки и прескъпи жилища, отказвайки се от близостта на природата като елемент на възможното щастие. Отказваме се от качествените продукти за хранене, от живота сред слънце и чист въздух, от възможността да живеем на широко един до друг. Отказваме се от хилядолетно културно наследство, от великолепни паметници и църкви, от народни обичаи и традиции. Позволяваме старите хора на село да не ни предават своите знания и предания за родния край просто защото не се интересуваме от тези неща и ги оставяме да си отидат завинаги. Отказваме се от онова трудолюбие на българина, станало пословично именно заради хората на село. Отказваме се от общуването на чисто човешко ниво, за което е необходимо просто да седнем заедно и очи в очи да си говорим и изкажем мъките и щастието си.

Кому е нужно да се отказваме от всичко това?

Из списание „Слънце“, май 1920 г.
Автор: Ив. Йорданов
Изданието е сканирано от Националната библиотека

Долна Кремена е голямо, чисто българско село, което брои около 250 къщи. Отстои 19 км източно от Враца и 3 км северно от гара Мездра. През средата на селото тече Кременската бара, която го дели на северна и южна част. Барата извира из една пукнатина в скалата при горния край на село Горна Кремена, далече 1 км от първото село. Пукнатината се нарича езеро без да се събира каква и да е вода там. Изглежда, че тия села не са били грабени от кърджалийски и арамийски орди. Това личи от следната песен:

Стоян Петкани говори:
„Кани се село да бяга;
я речи, либе, на ваште,
на едно село да идем!“…
Време за сговор не трая:
Петкани баща побегна
в голямо село Кримена;
Стояну баща побегна
в голямо село Борован (Христом. Пеев I, 164)

От де иде името Кремена, не може да се узнае положително. Едни мислят, че то иде от кремек, кремък, а други от цветето крем. Първото мнение, и по-правдоподобното, при все че няма татък скали кременови, както е в близкото село Мраморен няма наоколо мрамор. Второто мнение не може да се подкрепи от името на цветето крем, защото тук то се нарича крин, в Горна Кремена крен, во Влашко село крим. Обаче защо в горната песен името на селото е Кримена? Най-вероятно е да иде името Кремена от някое личнo име Кремен или Кремена.

Селото ще е твърде старо, понеже има една стара черква „Св. Николай“. По стил и по направа тя ще е от края на Второто българско царство, или от началото на турското владичество. Съзидана е от недялан камък, хоросан с дребен пясък и взидани дървета в стените тъкмо както са правени и старите търновски църкви. Отвътре тя е още по-интересна: прилича на полутъмен тунел със сводообразен таван, като оставим настрана новата пристройка, която е от 1874 г. Старата сграда е тъй попукана, че енорияшите се отказали от всяка поправка. Извътре е изографисана изцяло. Имало е стари книги, които били отнесени от някой си врачанец Тодораки Хаджийски (Тошев) без да се знае що е станало с тях. Един гръцки надпис на камък, що служил за певница, се пази в Софийския народен музей. Друг надпис в основата на каменния свещник гласи НИКО. Някоя ръка сякаш се мъчила да изтрие тия букви. Преданието смята, че църквата била още от латинско време.

Край селото, до шосето Мездра – Тишевица, се издигат два големи бряста, а под тях два камъка, които образуват нещо като стол. Тук селяните излизат със свещеника, когато имат да се извършат някои треби за дъжд, плодородие и др. Известен е обичаят у немци и словени, да се молят и принасят жертви под дървета. На особена почит у словените били дъбът, брястът и липата. В пространно житие на св. Кирила се говори, че последният отсякъл свещеното дърво, под което „фулският народ“ в Крим правел своите жертви. Може да са били тия фулци от словенско или от немско потекло. Такъв обичай и досега се наблюдава у много словенски села и градове.

От лява страна на шосето за Мездра, речи успоредно, лежи Сърнин дол. В горния му край и досега извира гюр вода от едно непокрито кладенче. Името му е Царев кладенец. Наричало се така, понеже водата му била най-добра от всички извори наоколо. Това обаче е малко вярно, понеже има по-хубава вода, която тече през стар римски водопровод за древното селище при Мездра; тя е хваната за фабриката на Балабанова.

Изворът се нарича Бадинец. Според думите на Ст. Балабанов, открит е съвсем случайно. Преди няколко години баща му отишъл да обиколи имотите си. На едно място срещнал голяма змия, от която се уплашил и паднал в несвяст. Като дошъл на себе си, дочуло му се да шурти вода. После разкопават, откриват канала и водата отвеждат във фабриката. Според едно предание, някога си, кога съществувала Мездренската крепост, станала битка около мястото на Царев Кладенец. Царят бил убит или ранен, или слязъл да пие вода от извора (това разказвачът Хр. Мишков от Д. Кремена, 65 годишен, книжовен, не помни добре). От тогава си добил името изворът. Убитите войници били отнесени и погребани на хълма, дето сега са кременските лозя. Сега това място се нарича Гроба.

Известно е от историята, че цар Иван Шишман воювал с турците и се бил нейде около Никопол и Самоков, дето вероятно и загинал. За да се отиде от Никополско в Самоковско, най-къс и добър път е през Мездра, Орхане и Арабаконак. Вероятно, въпросът е за някоя битка, що имал Шишман с турците по тия места.

Уредникът на Народния Музей, г. Мутавчиев, откри в с. Божица, Орханийско, каменен надпис, който гласи: „Ас севаст Огнен бих при цари Шишман кефалия и много злопатих. Вто отвреме турци воювах. Аз са дръжах (благо) ве(рнаго) Шишмана цре“. А отстрани е казано: „Ас, (Др(аго)ми)р писах“. (Виж в. „Зора“, бр. 37 от 26.06.1919 г.). Този надпис доказва, че наистина тук са ставали битки между турци и българи, като се облегали последните на редица крепости както Мездренската, „Градище“ около Божица и др.

Не по-малко интересно е и друго предание. На изток от Царев кладенец се намира една кръгла и тинеста локва, не по-голяма от четвърт декар. Нарича се Мезюва бара. Казват, че там бил убит турчин Мезю, от което носи и името си. Много често нощем от локвата излизало куче, което вървело пред колата на пътника, заблудявало го в пътя и изчезвало. Според трето предание, някога си на това място имало дупка, от дето извирало много вода, та се образувала голяма бара. Тук живеел воден бик, който излизал да се бори със селските говеда, та ги всякога прогонвал. Не можело жива душа да се мерне по това място. Случило се еднаж, та един бик надвил това чудовище, което се скрило в дупката и никога вече не се показало. Четири деня след това текло от там кръв и вода (записано от ученика Андрей Андреев от същото село).

През турско време Долна Кремена си била пак чисто българско село. Имало само един турчин, който владеел воденицата между двете Кремени. Сега живеят в селото около десет къщи мохамедани цигани, които се занимават с железарство. Носията и нравите им са като у българите. Мъжете носят калпаци, а жените сукмани и вълненици. Фереджето и шалварите им са непознати. Типът е слабо цигански. Не знаят ни турски, ни цигански, а говорят чисто Кременско наречие. По всяка вероятност произхождат от смеса на помаци с чисто турски цигани, докле най-после последните изгубили език и пр. По надгробните им плочи личат чисто български надписи. На джамия не ходят, ходжи не ги спохождат. Венчават се като изпращат на ходжата по една дреха; тоя им чете и обредът се свършва.

Кременчани спадат към чернодрешковците (торлаци), както и околното население. Мъжкото облекло е: потури, чието дъно понякога се спуща педя над земята; риза, над нея елек и калпак. Женското облекло е зимно и лятно: лятното е дълга бяла риза без дантели, вълненик и престилка. Вълненикът е червен четириъгълен плат, който се сдипля и се запасва отзад на кръста. Тежи няколко килограма. Зимно време е заменен със сукман от чер вълнен плат, без ръкави и отворен на гърдите. По краищата личи везба от цветна коприна и сърма. Населението в сравнение с околната среда е доста въздигнато, както стопански, така и умствено. Затова най-вече спомагат обширната мера и трикласното училище, което съществува доста от рано. Сеят най-вече житни растения, цвекло, и отглеждат буби. Говорят ъ-наречие, т.е. казват гъби, къща, дъб, а не габи, каща, даб, както говорят по-южните села. Преобладава светлият комплекс: бяла кожа, руси или кестеняви коси, светли очи. Жените са предимно руси и стройни.

В албум за Мездра от 1989 год. четем обзор на случващото се в града и общината. Представяме тук текста в основната му част.

Община Мездра заема територия 554 кв. км., с население 30 500 жители. Обединява 28 селища и е от трети функционален тип. Петнадесет от селата са под 500 жители. Районът е полупланински. Преобладават сивите горски почви, подходящи за отглеждане на зърнено-фуражни култури и трайни насаждения. Надморската височина е 270 м. Със своето местонахождение, като селище на брода на река Искър и на важен път, още през 1898 година Мездра е определена за община на съседните села, а на 26.08.1950 година става град.

Всъщност рождената дата на града се губи някъде между II и III век от н.е., когато римляните построяват крепостта „Калето“ и около нея възниква селище. То процъфтявало и растяло като важен стратегически път. Селището е опожарявано и разрушавано, връхлитали са войни, вилнеели са епидемии, но името оставало, животът оцелявал. На проверката на времето тукашните хора се оказали издръжливи, жилави и корави българи.

Балканът криел в пазвите си хайдути, нашепвал легенди и внушавал надежди за по други времена. Из потайни пътеки обикалял Левски и с огнените си слова будел свободата в душите. По същите друми преди това вървял и Софроний Врачански, понесъл на своите плещи теглилата на едно смутно време. В Черепишкия манастир са намирали убежище апостолите Георги Бенковски и Панайот Волов, а при местността „Ритлите“, с кръвта на 12 Ботеви четници, е записан епилогът на Априлското въстание.

През 1887 година в Мездра се построява мост на река Искър и пътят София-Ботевград-Мездра-Враца се изпълва с хора и коли. В 1897 година е открита ж.п. гара и локомотивната свирка събужда амбиции и ентусиазъм, тя определя железничарската съдба на Мездра. Тогава селището дава подслон на търговци, предприемачи и индустриалци, на наемни работници и дребни стокопроизводители – пъстра смесица от страсти и интереси, от напредничави идеи и користни подбуди. Едно напрегнато ежедневие, в което мездренци търсят пулса на прогреса.

В годините на народната власт израснаха нови заводи и предприятия като МЗ „Искър“, ЗТЕ, ЗКЕ, ПОСМ „Ген. Ив. Кинов“, ЗМИ, ПЗ „Леденика“ и др. Петнадесет промишлени предприятия днес изграждат икономиката на Мездренската община. В териториален план производствените мощности се отличават с равномерно разположение на предприятията в общината, като са оформени икономически микрорайони освен в Мездра и в селата Зверино, Елисейна, Моравица, Царевец, Типченица, Лик и др.

На територията на общината се развиват производства, задоволяващи потребности от национален мащаб. Тук се произвеждат сто процента от широките хасета за постелъчно бельо, основна част от цилиндричните зъбни колела за каростроенето, значителна част от градивните елементи за далекосъобщителната техника, плочи от врачански камък за облицоване на сгради, 22 % от хидратната вар, добивана в страната. В Мездра се произвежда 55% от пивото на Михайловградска област. С най-бързи темпове се развива производството на зъбни колела, на градивни елементи за съобщителната техника и висококачествена специална керамика.

Ускореното развитие на промишлеността в общината се дължи на внедряването на постиженията на НТР и технологичното обновление, повишаване на качеството и техническото равнище на предприятията. Реконструират се, разширяват и модернизират МЗ „Искър”, ПЗ „Леденика“ и ПТП „Ст. Димитров“, с което се отговаря на засилващото се потребителско търсене. Утвърждава се Завода за металокерамика като предприятие с безотпадна технология. Напълно се промени обликът на въжената фабрика „Околчица“, обновяват се техническите
съоръжения в предприятията от електронната промишленост – ЗКЕ-Зверино и ЗТЕ-Мездра, изгради се предприятие за центробежно леене в ММП „Г. Димитров“ Елисейна.

Успешно се развива железопътният транспорт. За едно денонощие през гара Мездра преминават 132 влака. За 1988 година са превозени близо 1 милион пътници и 247 663 т. товари. Общо 2500 железничари от Мездренската община осигуряват редовния график на движението на влаковете и показват висока професионална и технологична дисциплина. Видими са успехите и в областта на строителството – съвременни благоустроени села, модерни и нови жилищни квартали.

Средищното положение на града е благоприятна предпоставка за развитието на търговията. Разширява се търговската мрежа, обновяват се магазините и заведенията за обществено хранене, а с построяването и пускането в експлоатация на новия Хлебозавод ще се реши проблемът за качеството и асортимента на хляба и закуските.

В селското стопанство се утвърждават новите прогресивни форми на земеделие и животновъдство с приложение на акордните принципи. Чрез изградените 427 акордни единици се подобри трудовата и технологичната дисциплина, повиши се заинтересоваността от крайните резултати, ликвидира се уравновиловката при заплащането.

На икономическото развитие съответствуват успехите в образователната система. В общината функционират 28 предучилищни заведения, като 22 от тях се намират в селата. Обхватът на децата надхвърля 97 процента, а 5 и 6-годишните са обхванати напълно.

В общината има две начални училища, 4 основни /1-7 клас/, 8 основни /1-8 клас/, една прогимназия /4-8 клас/, едно пълно ЕСПУ /1-12 клас/, ЕСПУ с преподаване на руски език, СПТУ по МСС, СПТУ по текстил, средношколски общежития, ученическа спортна школа, общинска станция на младите агробиолози.

Създадени са три учебно-професионални комплекса:
– УПК към ЕСПУ с преподаване на руски език „Д. Благоев“- Мездра с изучавани специалности: оператор на металорежещи машини, оператор в хранително-вкусовата промишленост, продавач-консултант, монтьор на електронна техника;
– УПК към СПТУ по МСС с изучавани специалности: монтьор на селскостопанска техника и водач на МПС категория „Т и С“, механизатор-растениевъд;
– УПК към ЕСПУ „Д. Благоев“- Зверино, с изучавана специалност монтаж на електронна техника.

В общината са обособени и шест заводски паралелки, в които работниците повишават образованието си без откъсване от производството. Професиите и специалностите, овладявани в СПТУ и УПК съответствуват на нуждите на общинската икономика от квалифицирани кадри. Общината е в договорни отношения и близки контакти с редица ВУЗ и техникуми, които подготвят нейните специалисти.

В три последователни години общинската образователна система и отделни учебно-възпитателни заведения бяха излъчвани за национални първенци. През 1986 година общината бе национален първенец за високоефективна професионална подготовка на учащите се и трудова реализация на завършващите, а през 1987 година – за високи постижения в осъществяването на всеобщо средно образование. Безспорен успех и признание за постиженията на общинската образователна система е излъчването на общината за комплексен първенец през 1988 година в системата на МНП.

В общината функционират 28 читалища, три профсъюзни домове на културата, 35 библиотеки, 106 колектива на художествената самодейност. В тях навлязоха много млади и интелигентни хора. Успешно се развиват самодейните колективи на ОНЧ „В. Коларов“, Ж.П. възел, ЗКЕ-Зверино, ММП „Г. Димитров“- Елисейна, ЗТЕ, СД „Търговия на дребно“, ПТП „Ст. Димитров“, ЕСПУ „Д. Благоев“ – Мездра, ЕСПУ – Зверино, ЕСПУ „Хр. Ботев“ и ЕСПУ „Кирил и Методий“, които приобщават работническата класа и младото поколение към прекрасното в живота и изкуството и способстват за тяхното естетическо възпитание. Повече от 30 колектива
бяха класирани за областните етапи на ХІІІ републикански фестивал, а представителният танцов състав на ОНЧ „В. Коларов“ – Мездра разнася славата на Мездра и извън пределите на страната.

Успешна е работата по изучаване и съхраняване на автентичния фолклор, по възраждането на народните традиции и обичаи. Традиционни са общинският детски фолклорен празник, зимният фолклорен празник, общинските празнувания на Трифон Зарезан и денят на коня – Тодоровден, парадът на суровачките, изложбите на мартеници, великденски яйца и др.

Традиция е гостуването на професионални културни институти от столицата и областта, от Плевен и Ловеч, Ботевград и Перник, чиито спектакли и концерти се вливат в културния календар на общината.

Връхна точка в цялостния живот на общината е Денят на Мездра – 23 май, който се явява повод за равносметка на всичко постигнато. Той е своеобразен център и на дългогодишните вече празници на културата „Мездра май“. Концерти, спектакли, срещи с писатели и актьори, изложби, фестивали, парад на книгата, рисунки на асфалт, викторини, различни прегледи са все прояви, които имат трайно въздействие и обогатяват душевността на хората, носят радост на малки и големи.

В богатите делници и празници на Мездренския край се изявяват талантливи и щедри хора, трудолюбиви и амбициозни създатели на материални и духовни блага, на своето човешко щастие.

Из вестник „Искъръ“, 1938 год.

В специална брошура „Нови данни за историята на Ботевата чета“, съм проследил участта на шест групи от Ботевата чета, които след смъртта на войводата, се пръснали по разни посоки да търсят спасение.

Една от тия групи, състояща се само от трима въстаници, била подгонена от турците и заобиколена в местността близо до връх Вола. Тримата въстаници, като се видели заобиколени, и пред опасността, че ще бъдат хванати живи, мъчени и убити, пъхнали се в една пещерна дупка, която в момента им се изпречила. По тия места и около Черепишкия манастир местността е осеяна с много такива пещери и пещерни дупки.

Потерята последвала въстаниците и дошла при дупката. Няколко вистрела били дадени по посока на тъмната дупка, но въстаниците били вече закривили из лабиринта, та куршумите не могли да ги засегнат. Турците не се осмелили да ги гонят и под скалите, в тъмните дупки, а се задоволили да зазидат изхода на дупката с големи камъни, които така залостили, че с голи ръце по никой начин не биха могли да се отмахнат.

След някое време въстаниците се върнали, потърсили изхода, но видели дупката заприщена така, че да излязат било вече невъзможно. Пред ужаса, който ги обзел, че в тези подземия ще измрат, нечути и невидени от никого, те тръгнали да търсят друг изход. Пътували или пълзели из влажните и тъмни лабиринти, които някъде се разширявали, някъде се стеснявали до толкова, че едва пълзишката се промъквали; и така пътували или пълзели цели три денонощия.

Интересни са находките, които нашите бродници в подземието намерили към края на своето тридневно скитане.

На едно място, при случайно проникналата от повърхността на земята светлинка, през някаква незнайна дупка, те видели два скелета, прострени един до друг. Вековете и влагата унищожили всички дрехи и меса на тия нещастници. Виждали се само костите и косите от черепите им, от които косата на единия била дълга – вероятно ще да е била женска. При тия скелети били намерени две царски корони, чиято златна конструкция влагата не могла да разруши. Все тук, при скелетите, въстаниците намерили каче със златни и сребърни монети, няколко пръти сурово злато и сребро, и един съд около 3-4 литра, съдържащ някаква течност. Предполага се, че този съд ще е служил приживе на двамата умрели да пият с него вода.

Въстаниците си взели колкото пари могли да носят, като оставили тук всичкия си багаж освен пушките. Тия четници били от домакинската част на четата, та носили със себе си тефтери и книжа, отнасящи се до състава на четата. В случая всички тия книжа се оказали по-малко ценни пред случайно намереното съкровище. Книжата били оставени при скелетите, а вместо тях въстаниците си взели много пари.

След това дошла и втората радост: те скоро намерили изхода на това подземие, само че дупката, през която щели да излязат, била заляна с вода. Отначало не знаели коя може да бъде тая река, но после разбрали, че това е познатата на тях река Искър. Те опитали с пушките си дълбочината и като се уверили, че е проходима, излезли и премалели от глад, отишли на близката кошара, гдето утолили глада и жаждата си. Като знаели в кой ден влезли в дупката и по думите на овчаря разбрали, че са се блъскали под скалите три денонощия, понеже в тъмното подземие не забелязвали промяната на деня и нощта.

Башибозуците и черкезите за три дена били се вече изчистили по тия места, та не съществувала вече предишната опасност. Един от тия въстаници, без да се знае името му, забегнал в Румъния, накупил си с това богатство имоти и станал чокоин (едър земевладелец), а другите двама отишли неизвестно къде.

Как е дошла тая интересна история до нашето знание. Слушайте.

През последната война, един войник от с. Лакатник (според други офицер, без да се знаят имената им) случайно се срещнал с престарелия вече четник в Румъния, сега чокоин, и последният му разказал тая колкото чудна, толкова и невероятна история за тридневното скитане под земята. Освен това, чокоина – въстаник казал на войника, че частта от парите, които те могли да вземат със себе си, била нищо пред оная, която останала там.

На пишущия тия редове легендата разказа Змекйо Пенов от с. Зверино, Врачанско, през 1922 г. Дали тоя човек е още жив и дали би искал да каже нещо повече не ни е известно. При всичките ми молби и настоявания тогава, Змекйо не се реши да каже, под предлог, че не знае, кой е бил този войник или офицер от Лакатник, пред когото този чокоин е открил тая чудна подземна одисея.

Мнозина ще ни възразят, че подземната одисея на тия въстаници прилича на приказка от „Хиляда и една нощ“. Ние пък твърдим, че тия лутания са възможни, защото кой от нас, които сме взели участие в световната война, не знае приключения и опасности, които да приличат на такава приказка. За нас сега тия приказки са обикновени преживявания, но ще мине време, ще се изредят поколения, та тия приказки ще станат невероятни също така, както ние сега мислим за тримата въстаници.

Близо до Черепишкия манастир, срещу първия тунел по линията Мездра – София, на десния бряг на Искъра се намира пещера, наречена Шишманова или Шишмановец. Тук наблизо се е сражавала и Ботевата чета, и тук са минавали отделните групи от тая чета. Легендата говори, че в тая пещера се е криел, при бягството си от турците, цар Иван Шишман. В тая пещера последният български цар преживял повече време, а на мястото, гдето е днес Черепишкия манастир, стояли писарите на царя. От думите царски писари, царе-пис, произлязла думата Черепиш, сегашното име на манастира. Та предполага се, че като завършил живота си в тая пещера, цар Иван Шишман оставил е тук и държавната хазна, която, според неограничената тогавашна царска власт, принадлежала нему.

Че Търновския царски двор още през времето на Калояна, разполагал, освен с готови сечени сребърни и златни монети, но и със сурово злато и сребро, свидетелствува статията на А. Т. Илиев (М. Сб., кн. I, стр. 111), където се казва, че българите през времето на цар Калояна, освен че имали свои златни и сребърни рудници в Родопите и другаде, но купували сурово злато и сребро и от Добровчаните. Това се вижда от договора, сключен между българския цар Михаил Асен и Добровчаните в 1253 год.

Кой българин не би желал, щото легендата на тримата въстаници в пещерните дупки около Черепишкия манастир да стане действителност.

А. Ив. Катерински

Днес със свое авторско изследване Йордан Ценов, историк и краевед от с. Горна Бешовица, ще ни разкаже за един от паметниците на културата от национално значение на територията на общ. Мездра – черквата „Св. Димитър“ в Горна Бешовица. През 2014 г. се навършват 150 години от освещаването на черквата и това е чудесен повод да обърнем поглед към историята на това свято място и да се запитаме какво е неговото състоянието век и половина след построяването му, през което време черквата е заслужила да бъде днес ценно историческо и културно наследство в нашия край.
Снимките са дело на Мая Ценова – дъщеря на автора. Благодарим и на двамата за възможността да публикуваме този материал.

150 години от освещаването на черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица – Врачанско

При преброяванията на населението на България след Освобождението и в различни официални сведения – руски и турски – като се изключат десетина или двайсетина души цигани, посочвани като „мохамедани”, през различните години всички живеещи в с. Горна Бешовица са вписани в графа „вероизповедание” като „източноправославни”. Няма да сгрешим, ако допуснем, че така е било още от времето на приемане на християнството като официална религия. Нещо повече, селото е енория – населено място, обслужвано от един свещеник.

В „Списък на войнуци от казата Ивраджа” – турски документ от 1548 г. е записано: „Балчин, син на поп Добро от Бешвиче-и Баля“ (с. Горна Бешовица –б.а. – Й.Ц.). За да има призната от османските власти такава длъжност, явно е имало съгласно християнския канон и място, където попът да изпълнява своите ритуали. В Окръжния държавен архив гр. Враца се пази справка за историята на селото, където е записано: „Преди Освобождението в селото е имало първоначално Параклис, а през 1864 година е построена църквата по инициатива на Димитър поп Неделков, който е ходил на манастира Св. Гора – Атонския полуостров. След завръщането си се заел с направа на черква и откриване на училище. В черковния двор се намират изработени три камъка, които са останали от Параклиса. На единя от тех камъни има вдлъбнатина, прилична на конско копито. За нея съществува предание, че е от копитото на коня на Крали Марко.”

Не можем да говорим за тази стара църква, но сведения за подобна на нея имаме от съседното село Царевец (Влашко село до 1934 г.) – там „старата черква”, строена съгласно определените законови предписания – да не бъде висока повече от един метър над повърхността на съответния терен, е посветена на Св. Николай Чудотворец, датирана е от ХІV в. и има вграден надпис, от който узнаваме, че е обновявана през 1747 г.

Черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица

Съществуващата и до днес, макар и в окаяно състояние, в Горна Бешовица черква „Св. Димитър”, обявена за паметник на културата с национално значение (ДВ бр. 59, 1973 г.), е строена през 1862-1863 г. и е осветена на Димитровден през 1864 г. Местоположението й – в най-високата точка на терена на селото, в близост до неразкрит и непроучен некропол от римско време и първите векове на християнството, за които говори археологът Теофил Иванов, ни дава основание да предполагаме, че ако е имало „стара” и „най-стара“ църковна сграда, тя трябва да е била също на това място.

Архитектурата на сградата показва, че тя е строена след периода на т.н. „Танзимат” – реформи в Османската империя, започнали с ”Гюлханския Хатишериф” – 1839 г. и разширени с „Хатихумаюна” – Султански указ от 1856 г., с който се провъзгласява равенство за всички поданици в Империята без разлика на вероизповедание. Ето какво е записано в „Указа” по третирания проблем: „В градищата, селата и селцата, гдето жителите вси едно вероизповедание имат, ще можат без никое препятствие да поправят, според първия техен план, зданията, които са отредени за църкви, училища, болници и гробници. Ако ся случи някои от тези здания да искат изново да се направят и са одобрени от патриарсите и обществените началници, те трябва да ся подложат на Високата Моя Порта, която ще ги одобри чрез Царската Моя заповед, или ще направи Замечанията си в определеното време… Когато ся касае нови здания да устроят, нужното дозволение ще ся иска чрез Патриарските и Обществените началници от Високата Моя Порта, която ще вземе Царското решение и ще даде това дозволение, освен ако ся не случат Администратически препятствия.
Посредничеството, което администратическата власт во всите подобни деяния ще прави, ще е даром…!”

Десетина години след обявяване на черквата „Св. Димитър” в с. Горна Бешовица за паметник на културата с национално значение в сп. „Векове” под заглавие „Възрожденски учител и иконописец” за зографа на горнобешовишката черква е написано следното: „Един от скромните дейци на народната просвета и на българското възрожденско изкуство е Петко Танов Даскалов – учител, зограф и съзаклятник от влашкоселската Въстаническа чета във Врачанския край, наричан по-късно Петко Търновски.

Зографът Петко Даскалов се ражда около 1802 г. и израства във Влашко село (сега с. Царевец, Врачанско). Приет е да се учи в Присовския манастир за даскал и свещеник… Тригодишният му престой там му помага да изучи правилата на църковното богослужение и полага изпит за свещеник.

Междувременно Петко се увлича и в рисуването… Подпомогнат от хаджи Минчо – зограф от известната Тревненска школа, тръгва да се учи за зограф в Трявна… След деветгодишно отсъствие се завръща в родното си село. Учителства много години и през ваканциите рисува икони и изографисва църкви. Негово дело са стенописите на църквите в този край: Типченица, Лик, Рогозен, Горна Бешовица, Кунино, Лесура, Попица…

След Освобождението дядо Петко е пенсиониран, а на негово место за учител е назначен синът му Иванчо… Синът се преселва в с.Попица, близо до гр. Бяла Слатина. Тук зографът Петко Танов изографисва иконостаса на църквата „Св.Параскева” безплатно. Признателното население погребва зографа в църковния двор, като му издига скромен паметник с надпис: „Тук почива прахът на Петко Танов – изографин – починал на 27 юли 1889 година”.

А под заглавие: „Забравени дейци от народното ни Възраждане” още през 1912 г. Ангел Иванчов Катерински, учител в селото, е написал за Димитър поп Неделкьов следното: „Годината и денят на раждането му стоят в неизвестноост. Знае се, че е умрял две години преди Освобождението и е бил на около 65 години. Баща му, свещеник, когото по тукашното наречие зоват поп Неделкьо, родом от същото село, а майка му – баба Вълкана – от съседното село Цаконица, същата околия. Оставен да се развива всред балканска природа, той е бил човек със силно и здраво телосложение. На грамотност и образование се е учил при баща си и в Атонските манастири, където той заминал още в ранната си възраст. В Атонските манастири Димитър ходил два пъти. При първото си отиване престоял две години. При второто си отиване той престоял малко повече. С какво се е занимавал Димитър в манастира, не може да се знае, но за вярване е, че той е работил за своето образование чрез четене на книги, защото щом се завърнал в селото си през 1838 г., отворил „ДАСКАЛНИЦА”. През втората година започнал да се занимава с кръчмарство. След 11 години учителстване даскал Димитър, доволен, че е изпълнил своя дълг към просветата в родното си село, напуснал учителството и се предал изключително на търговия и главно на бояджийство, което научил от нарочно повикан от Враца бояджия. Само за няколко години той спечелил завидно състояние…Той обявил, че ще строи църква – „селяните да му докарат само камъни и гора, която тогава се намирала в изобилие”. Баща му енергично се противопоставил… Димитър сполучил да склони съселяните си и църквата била почната през 1861 г.

След дълги години безпокойства, най-сетне в 1864 г. Димитър видял желаната мечта увенчана с успех. Църквата била готова и като девица била кацнала на най-видното место всред селото. За служител бил поканен друг свещеник, защото поп Неделкьо от старост не могъл да престолва литургията… Като виждал, че съселяните му изпитват голяма трудност, като минават през едно доста дълбоко дере…, даскал Димитър не закъснял да построи и един хубав каменен мост, който и до сега – 1913 г. стои неповреден. (От този мост не намерихме снимка, но той обслужваше пътя до средата на четиридесетте години на ХХ век, когато беше направено шосето за с. Камено поле и гр. Бяла Слатина – б.а. Й.Ц.)

Димитър поп Неделкьов не доживя да види плодовете на своята народополезна дейност. Той умря, както казахме, две години преди Освобождението.”

Върху надгробната му плоча, която е запазена , има надпис: „Димитъръ Бояджи – 1875”.

Църковната сграда е паметник на културата с национално значение от 1973 г., но реставрация е извършена чак през 1994 – 1995 г., в резултат на което, от липса на знание ли, от липса на отговорност ли, сградата е заплашена от срутване, особено северната й стена.

В продължение на повече от стотина години Димитровден беше ден на „събора на село Горна Бешовица”.

София, 20 октомври 2014 г.
Йордан Ценов

Гунчо Ст. Гунчев (1904 г. – 1940 г.) е български географ, академик, антрополог, издател и редактор. Той е доцент по география при Софийския университет. Гунчев е активна личност през студентските си години, като се включва с дейности в няколко студентски дружества. Основател е и редактор на списание „Архив за поселищни проучвания“.

Фиг. 1. Портрет на Гунчо Ст. Гунчев

Проявихме интерес към него, тъй като е автор на изследването „Уземните къщи в Дунавска България“, което обхваща и района на град Мездра и днешната община Мездра.

За повече яснота при четенето на текста по-долу ще внесем следните бележки:
Същинското си изследване за уземните къщи Гунчо Гунчев публикува през 1934 год. в годишник на Софийския университет. Текстът в този пост е резюме, направено през 1941 год. от Петър Г. Пенчев по немския превод към студията на Гунчев и е публикувано в списание „Архив за поселищни проучвания“ (София). По-надолу под израза „в наши дни“ да се разбира втората половина на 1930-те. Всеобхватността на засегнатите в изследването аспекти от изграждането и съществуването на уземните къщи в Северна България прави същинския материал на Гунчев наистина интересен за прочитане. Троглодитна област или село следва да има смисъл на област или село, населявана (населявано) от пещерни, примитивни човеци. Ориняшка епоха е „началната епоха на късния палеолит“.

Материалът е сканиран от Националната библиотека.

Уземните къщи в Дунавска България

Резюме

В първата глава на тази студия авторът показва, че примитивните селски къщи в България, както по отношение на тяхната история на развитие, така и по отношение на тяхното географско разпространение, не са изследвани. Едничкият опит за една обща представа за различните български къщни типове и зоната на тяхното разпространение в зависимост от онези на целия Балкански полуостров е бил направен от Цвиич в „La Peninsule Balkanique“, Париж, 1918 год. Цялото разпределение, направено от Цвиич, дотолкова до колкото се отнася за България, е без всякаква стойност, тъй като самото то не е резултат от научно изследване на място, а е резултат на една чисто кабинетна спекулация, за основата на която са му послужили някои историко-етнографски факти. При пътуванията си авторът е констатирал, че уземните (жилища) къщи, за които има писмени данни за едно време от преди 2000 г., в Дунавската равнина са на път да изчезнат напълно. Това обстоятелство е принудило автора да ускори изследванията си, чиито резултати той е мислил да бъдат обект на една негова бъдеща работа.

Във втората глава той разглежда писмените сведения и частични изследвания върху уземните къщи на Дунавска България. Най-стари сведения има от Страбон (63 год. пр. Хр. – 19 год. сл. Хр.) и от Клавдий Птолемей, които ни осведомяват за тракийското племе „трибали“ (?) (или просто „пещерно тракийско племе“), което е било оседнало към дунавското устие. Славяните са познавали същия тип жилища. Последните са съществували вече през времето на великия цар Симеон, както се заключава от един сборник от закони от онова време.

Други сведения изхождат от най-ново време. За уземните къщи съобщава граф фон Марсильи (началото на 18-ти век), абатът Доминико Систини (края на 18-ти век), както и всички западни пътешественици, които са пропътували Дунавска България между реките Тимок и Янтра от началото на 19-ти век (A.Boue, M. Blanqui, H. Wachenpusen, F. Kanitz, геологът F. Toula, K. Jirecek и др.). В българската научна литература къси и разпокъсани сведения са дали геологът Г. Х. Златарски, археологът В. Добруски и лекарят д-р И. Васанович. Сравнително най-много материали за уземните къщи са публикували етнографът Д. Маринов и архитектът Т. Златев. При своите изучавания последните двама не са обхванали цялата троглодитна област, поради което те не дават нито границите на същата, нито различните варианти от уземни къщи. В чуждестранната литература последните са описани предимно на основание на изброените по-горе автори с изключение на Т. Златев, чиято работа е сравнително нова (1930 год.). Авторът е взел под внимание отделните чужди автори, които са направили изложение според литературни извори: I. M. Smirnov, M. Murko, L. Niederle, A. Haberlant.

В третата глава авторът изяснява въпроса, какво трябва да се разбира под уземна къща, при което дефинира, че под това название трябва да се разбира едно жилище, вкопано в земята, с издигащ се над повърхността на земята покрив. При това той подчертава, че в миналото този вид жилища не са представлявали най-лошия вид къщи, тъй като по-мизерни били жилищата от плетеница, както сам Франц Тула свидетелствува.

В четвъртата глава се разпростира върху различните названия, които са били дадени на уземните къщи. При Дунава във Видинския окръг, по река Огоста, названията са: бордей, бурдей, бордел и бурдел, които, обаче, са познати в цялата троглодитна област. В Ломско се наричат къща узем, уземка и уземника, т.е. къща в земята. В района на Бела Слатина и Орехово те се наричат пръстеница, което ще каже приземна къща. По река Искър и в Плевенския район тези уземни къщи се наричат зимник, което ще каже земно жилище. В областта на Никопол навсякъде съществува името землянка, което има значението на гореизброените имена. Уземните къщи на циганите се наричат куптори. Всички тези названия са продукт на новото време, тъй като в далечното минало, когато всички къщи са били такива, те са се наричали просто къща, понеже друго жилище не е било познато.

Фиг. 2. Областите на уземните къщи в Дунавска България. Мездра и районът на общината са част от преходната област.

В пета глава авторът дава точни данни върху разпространението на тези уземни къщи в Дунавска България, което е дадено и в приложената на края на студията му карта (фиг. 2). Авторът посочва две уземно жилищни области: област, където до средата на 19-ти век почти всички жилища са били от този род, и област, която е била преходна. Първата обхваща според пресмятанията на автора кръгло 7500 клм., а втората – 6000 клм.

По-нататък той накратко споменава първото преброяване на постройките в България, което се е състояло на 1.I.1888 год. Някои резултати от това преброяване той съобщава заедно с преброяването на сградите в 1893 год., което е проведено с по-голяма точност според направените от автора проучвания.

На 1.I.1888 год. съществували в истински уземни къщи 213 селища, които са се числили към 151 общини. Същите са имали 237,579 жители или са представлявали 7,5% от цялото население на тогавашното време (3,154,375 души). Общото число на жилищата в истинската троглодитна област възлиза на 32,104, в което число не са включени къщите на лежащите в тази област пет града. От общото число, 19,529 (60,8%) са били уземни къщи. Най-голям процент се пада на Ореховската област със 75,1%; след това следва Плевенската със 72,6% и Никополската с 67,7%. В цялата област 32 селища били с повече от 40% уземни къщи. По-нататък са разгледани пет от ония градове, които лежат в троглодитната област, тъй като същите са се образували при специфични условия. През турското робство в уземните къщи са живели българите и румъните, докато турците и евреите (такива е имало само в Плевен) са живели във високи къщи. Два от тези пет града до скоро имаха голям процент уземни къщи: Бела Слатина 37% (1888 год.) и 20% (1893 год.) и Орехово 27,8% (1888 год.) и 17,6% (1893 год.).

Към същинската област на уземни къщи, около Видинската област, се намира също и един пръстен, а също и около Дунавската област, който до началото на 19-ти век е притежавал само уземни къщи. Вследствие на политически преобразувания в края на 18-ти и началото на 19-ти век там са станали народностни размествания. Новодошлото население обикновено не е строило вече уземни къщи.

В преходните области процентът на уземните къщи в 1888 год. е бил 6,9%, което ни показва един силно подчертан преход към други типове примитивни селски къщи. Заместването на уземните къщи в Дунавска България е вървяло паралелно с подобряването на общото материално и културно ниво на населението, без върху последното да е упражняван никакъв натиск, какъвто е имало в Румъния.

В шестата глава авторът се е занимал с естествените предпоставки за съществуването на уземните къщи в Дунавска България и с политико-историческите отношения за тяхното запазване до наши дни.

Съществена е естествената причина за произхода и запазването на този жилищен вид, която го е облагоприятствувала върху льоса. Южните граници на последния в общи линии съвпадат с троглодитната област. Втората естествена причина лежи в климатическите условия. Почти цялата област на уземните къщи принадлежи към така наречената от К. Т. Киров „суха и студена Дунавска област“ (преходна степна област), която се отличава със сравнително ограничени валежи – годишно под или около 500 м. м., отличаваща се със студена и сурова зима, тъй като е изложена на студените северни ветрове и има горещо лято. Тези особености на климата правят уземните къщи много пригодни за живеене, тъй като през зимата в тях е топло, а през лятото хладно. Като последна причина може да лежи липсата на гори. Това, обаче, не е главната предпоставка за появяването и запазването на тези жилища, както Иречек възприема – едно схващане, което и много други автори споделят. Тук авторът дава доказателства, от които може да се заключи, че само сравнително малко области са били без гори и са имали един напълно степен характер.

Политико-историческите причини за запазването на уземните къщи до днешно време са съвсем кратко разгледани. Римското строително изкуство не е могло да окаже никакво влияние върху примитивните селски къщи на старите траки. През време на Първото и Второто български царства материалната култура на населението не се е повдигнала толкова много, щото последното да изостави стария начин на живеене. Турското робство в продължение на 500 год. се е проявило в това отношение също извънредно консервативно. След освобождението на България от турско робство (в 1878 год.) с материалното повдигане на тамошното българско население се явява и желанието да си уреждат домове.

В седма глава авторът разглежда първоначалния примитивен тип, развитието и вариантите на уземните къщи. При последните той различава четири варианта: тези от областта на Лом, на Никопол, на Плевен и на дунавската крайбрежна област; така те са означени по области, където се явяват в чиста форма. Процесът на развитието на тези четири варианта е даден в една скица. Най-голям интерес събужда Плевенският вариант, в който процесът на развитие има свое начало от едно общо помещение за човека и животните. В Плевенския район този тип се е запазил до наши дни. През зимата обитателите спят и работят в това помещение върху една широка и пространна земна платформа, наречена брег.
Вън от това съществуват между реките Скът и Искър различни смесени типове. Авторът разглежда главно появата на различните помещения, тяхното предназначение и обзавеждане.

В осмата глава авторът се занимава и с други уземни постройки, при които в троглодитното село не само човешките жилища, а и всички останали за нуждите на общия живот или на отделните притежатели служащи постройки, са също уземни такива. Отделно са разгледани училища, черкви, кръчми и подслони. По-нататък се занимава с оборите „зимници“, в които през зимата (плевенския вариант) човекът работи и спи. Също така са разгледани изби, мазета и винени изби в Северозападна България, свински кочини, хамбарите и т.н. Съвсем общо казано, почти всичко в троглодитната област се намира под знака на вкопаванието.

В деветата глава се занимава с къщата зимник (построена в земята къща) и нейното отношение към уземната къща. Тази къща не е спомената в досега отнасящата се за това литература. Тя има почти квадратна форма в разрез, с едно общо помещение за човека и животните, с бело иззидано огнище, малко издигащи се над повърхността стени и с един плосък, в началото покрит със слама, а сега с цигли или плочи, покрив. Тази къща се е запазила като междинен тип между уземните къщи в Дунавска България и в Добруджа, което показва, че тя се е въвела по-късно в тези области. Обстойното монографично изследване би могло да ни уясни, кой е бил негов носител, както и неговото точно отношение към уземните къщи.

В десетата глава виждаме с какъв един висок тип се заместват уземните къщи. Тези или са съвсем чужди по тип на уземните къщи, или имат същия разрез и същото наименование. Последната категория високи къщи преобладава.

В единадесетата глава авторът разглежда физиономията и живота в това троглодитно село.

В последната, а именно в дванадесетата глава, авторът показва културно-историческото значение на уземните къщи. Той подчертава, че те принадлежат към най-старите жилищни форми на човека, засвидетелствувани още през ориняшката епоха. Те съхраняват в себе си много праисторически строителни елементи. В началото на историческото време уземните къщи представляват в индогерманците преобладаващия жилищен тип. Авторът е на мнение, че едно сравнително изследване на уземните къщи в целия долнодунавски басейн и на южните области от среднодунавския басейн (Югославия) би било от голямо значение, тъй като те са във връзка едни с други.

ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ

Алеко Константинов

Благослови, отче Серапионе!… Но не ти, легендарно страшилище на Рилската обител, а ти, духовний пастирю на Черепишкия манастир, с издутите потури, раздрани от пети до колене и разпрани от коленете до пояса; ти, с разгърдената до пъпа риза, с побелялата от паспал салтамарка, с коси враждебни на гребена и водата, коси, в които восъкът от вощениците се е избърсвал петдесет години и ги е превърнал в една неописуема маса; ти, отче, с калимявка подобна на хармоника и с физиономия на нищо не подобна – благослови! Благослови моя опит да дам поне бледно понятие за величествените природни хубости, които пленяват окото на пътника, изпаднал волею или неволею на Черепишкия манастир…

Волею или неволею?… Да, да, снизходителний читателю, съвършено вярно: вий, въпреки вашето желание, може един ден да се видите пленник на Черепишкия манастир и да седите там и ден, и два, и пет, и десет дена, да, да! Представете си, че вий сте чиновник в българско княжество, граждански или военен, все едно, и вас в интереса на службата ви мятат като непотребен предмет от един край на друг и това го вършат с такава внезапност, щото вий по неволя сте оставили семейството си, да речем в София, а сами заминувате , например, за Видин, за Шумен или за Силистра. Наближава денят на светлото Христово възкресение и възползувани от празниците, вий избирате най-късото разстояние, отивате в Рахово, летите стремглав с колата и през Враца стигате в Мездра, за да не изпуснете трена. С вас заедно на станцията чакат нетърпеливо стотини хора: деца бързат при родителите си, родители при децата си, мъже, разделени от жените си, жени от мъжете си; всички мислено предвкушават сладостта от срещи, прегръдки, целувки, от картините на семейни радости и празнични веселби. И веднага едно зловещо известие като мрачен дух облетява и попарва, и омърлушава всички трепетно ожидающи: трен няма, на 26-й километър брегът се изронил и засипал линията. Ами сега! Сега, ако щеш, троши си главата, а ако си с анархически темперамент, иди строши главите на ония, които са виновници на тия безобразия… Но вий ще кажете: добре, джанъм, щом падналият бряг не е заровил под себе си цял трен с пътници, това още не е кой знае какво нещастие – от Роман тренът ще закара пътниците до мястото на катастрофата, ще минат обвала пешком, а оттам ще ги поемне софийският трен. Да, тъй би било, ако у нашия железопътен управник имаше малко мозък в главата, ако имаше малко по-човешки чувства и състрадание към хорските нещастия; да, тъй би било, ако преждевременните тържества и пиението на шампанско не се считаше за венец на прогреса; да, тъй би било, ако един хлапак не представляваше все и вся в железопътното дело на България, този хлапак, на когото ако всяка капка кръв се превърне в шепа злато, пак няма да изкупи всичките пакости, които е нанесъл на България – и с плана за софийската канализация, и с постройката на скандальозната пернишка линия, която погълна толкова милиона, и с приемането на Виталисовата линия с изгнилите мостове, и най-сетне с престъпното преждевременно почвание на експлоатацията на линията София – Роман, въпреки мотивираното мнение на всичките сериозни инженери в София…

Някаква си англичанка била казала, че искърската линия била строена от поети. Кой знай! Не желае ли тази англичанка да седне в един трен с тези поети и с нашите железопътни управници и след един тридневен дъжд да се поразходи назад-напред между станцията Елисейна и 26-й километър? Аз бих й препоръчал за всеки случай да си приготви завещанието…

Едно от произшествията, за които говори Алеко Константинов

Господа управници, защо компрометирахте тази чудесна линия? Беше ли чак дотам необходимо да се похвалите на сръбския крал, че сте проломили Стара планина? Най-сетне добре, похвалихте се на краля, ядохте, пихте, тържествувахте – стигаше ви толкова; но защо поехте линията, защо почнахте експлоатацията, когато всичките инженери ви казаха единогласно, че тази линия още не е готова, че е опасна, че могат да се случат големи нещастия? И ето нa, нещастните случки почнаха вече. Обвали станаха вече няколко пъти, няколко пъти се спираше движението, хиляди хора изгубиха вяра в линията и губиха цели дни да чакат по станциите разчистванието на пътя. А това е само началото, чакайте – още какво има да се случва, ако не се свестите и не вземете сериозни мерки! Направете за първо време поне въпиюще необходимото: оставете един локомотив с няколко вагона да може в случай на нужда да циркулира между Мездра и Елисейна, па да не се пресича сношението със София, и нека се постави един телеграфен апарат при Черепишката секция, гдето от ден на ден все повече пътници ще се трупат, нека се избавят тия пътници поне от мрачната неизвестност всред скалите и да знаят кой път да гонят…

Ох, поотлекна ми малко!… А аз бях длъжен, бях задължен да изкажа публично поне частица от оная грозна действителност, която беше накипяла в устата на хиляди пътници и която сам чух да се изрича от устата на стотини неволни арестанти… Не можех да отлагам своя протест на български гражданин и сам пострадавши и да чакам до момента, когато живи ще бъдем погребени заедно с трена – а и нашия трен само един косъм го делеше от такава катастрофа. Ний, всички пътници, арестувани за Великден в Черепишкия манастир, за да отговяваме с козьо сирене, видяхме как се ронеше цял бряг пред очите ни, на 26-й километър, и се отървахме само с един камък, който разтроши стълбите на последния вагон…

А хубав е наистина; боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каменаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка: в самото сърце на тези грандиозни скали зее новата незасъхнала рана – тунелът, с красива подковообразна извивка, а сърдитият Искър е обезсилен с разкошния железен на каменни стълпове мост, – и взето всичко, със сгушения и на дъното кацнал манастир заедно, представлява такава омайна картина, за каквато не ви дава понятие ни една от по-лесните и достъпни за разходки около българската столица. И скалите на Милкова ливада са красиви, по върховете им има фигури, силуетите на които в светла лунна нощ би представлявали твърде интересно зрелище, но все пак тия скали много губят при сравнението им със скалите на Черепишкия манастир.

Колкото за самия манастир, едва ли е нужно да ви казвам, че е едно мръсно гнездо, в което един порядъчен човек не може да намери място даже да седне.

Нас, неколцина случайни туристи, ни поместиха в най-хубавата и най-наредената стая. Но, боже, каква наредба! При най-голям гняв не бих пожелал и на най-позорния престъпник да сложи главата си върху такава възглавница, с каквато бе украсено моето легло. И това в привилегированата, наредена с железни кревати стая! Можете да си представите след туй какъв изглед имат другите стаи…

Един скромен съвет за бъдещите господа туристи: не разчитайте на храната и нардбата манастирска, вземайте си провизия и всички прибори за трапеза, вземайте си и леки постилки и не се разполагайте на веселба без нужда в манастирската душна ограда, а на откритото лоно на величествената и чиста майка природа.

София, 18 април

Тази стара картичка привлече вниманието ни благодарение на скалите на преден план, които ни заприличаха на тези при Черепиш в дефилето.  И не бяхме сбъркали. Неизвестният планинар е заснет през първата половина на миналия век.

В по-близък план се вижда, че снимката предоставя един забележителен ракурс към Ритлите с виещата се жп линия и стария мост при Лютиброд.