Текст, написан в Мездра от А. Ив. Катерински на 23 май 1937 год. Публикуван в софийското списание „Развигор“.

Известно е, че в Черепишкия манастир, врачанска околия, се пази една сабя, за която съществува предание, че е сабята на безсмъртния български революционер и поет Хр. Ботйов.

Когато търсих сведения и документи за произхода на тая сабя, натъкнах се на данни, някои от които допълват, а други опровергават известни истини от историята на Ботевата чета. Понеже тия данни са важни за историята на това събитие, считам, че би било престъпно да се замълчат.

Като пътувате с железницата от Мездра нагоре и преминете скалите срещу село Люти-брод, назоваеми Ритлите, гледайте на прозорчето вдясно. Вие ще видите първата долчинка, след Ритлите, а втората след нея е по-дълбока и с посока перпендикулярно на железопътната линия. Тая долчинка населението нарича Рашов дол. Погледнете ли по продължение на тая долчинка, ще видите, гдето тя свършва, някаква кошара, и отпред малка каменна постройка. Това е гробницата на 10 души от Ботевата чета, заедно с двама овчари. Според разказите на местните жители, тук е станало едно от сраженията на останалите живи Ботеви другари, самоотвержени борци за свободата.

След сражението при Вола, дето четата изгуби незаменимия си вожд, една група от десетина Ботеви другари прехвърлила баира и се озовала в тая долина с намерение, вероятно, да премине Искъра. Незабелязани от никого, възстаниците слезли до реката, но тук били видени от турския аскер, разположен под с.Люти-брод, до манастирската воденица. Възстанниците били подгонени от аскера и поели наново стръмната долина назад, та стигнали до кошарата. Тук, обиколени от потерята, се скрили в удобната за случая каменна колиба, и от там открили смъртоносен огън на турските отряди. С остатъка от джепането, което носили със себе си, те се сражавали юнашки. Нито един куршум не бил хвърлен на халост. Според думите на очевидци, полянката около колибата се покрила с турски лешове.

Сражавали се нашите борци, но куражът им траял докато имали джепане. Като свършили патроните, те били уловени и изклани заедно с двамата овчари, които вероятно им служели за водачи.

Аз посетих тази скъпа за България каменна колиба и останах смаян и смутен, като българин, от крайно жалкото положение, в което тя се намира. Три прости неизмазани зидове, отгоре свод от камъни с отвор към запад. На стената, що стои на дъното, има две неправилно оставени в зида долапчета, а отдолу плоча, затрупана със смет и нечистотии. Под тая плоча, за срам на свободна и просветена България, са поставени костите на светците за нашата свобода!…

Вътре намерих ръждав лист тенекия, на който били написани имената на загиналите, но влагата и времето бяха заличили тия мили за България имена, та не можеше да се прочете нищо. „Ние сме отхлупвали плочата, и виждахме човешки пищалки“, с простодушен тон заяви дошлото при мен овчарче. Аз не се осмелих да отхлупя плочата, за да не наруша вечния покой на неспокойните за родината борци!

Самата постройчица е тясна, низка тъй, че ако влезете, трябва да си наведете главата, дължината й е около 2 метра. Набожни и смели християни, след посичането им, се решили да ги погребат, без опело и молитва тук, в тихата балканска долина, която тогава била обитавана само от овчари, а сега всеки час профучава железницата на просветена и културна България! Хиляди тренове са минали и заминали тук, стотици охолници, министри и висши чиновници са виждали тия места, но никому не е идвало на ум, че наблизо почиват костите на борците за тяхната свобода!

Намерил се само един калугер от близкия до това място Черепишки манастир, Йеромонах Епифаний, съвременник на тия събития, който построил тая жалка гробница.

Същия монах се бил погрижил и за имената на убитите, които записал на тенекиения лист, без да е предполагал, че тия имена ще стоят толкова време без внимание, за да се заличат. Този монах е отдавна покойник. Отде е можал да узнае имената на убитите, за да ги запише, и дали не е оставил нейде копие, това не можахме да узнаем.

Баба Мария Ив. Цоловска, стопанка на кошарата, дето е станало сражението на 10-те възстаници, присъствувала при погребението на убитите и разказва, че всичките 12 трупа (десет възстаници и двама овчари), били обезглавени. Турците през това време, за да всеят ужас всред населението от една страна, и от друга да получат похвала от своето началство, отрязвали главите на убитите възстаници, набучвали ги на пръти или колове и така ги носили, връщайки се от победа.

Свещеник Георги поп Димитров от с. Скравена, Ботевградско, в юбилейната си книжка по случай тридесет годишната си свещеническа служба пише, че видел главите, набучени на колове, на избитите в Рашов дол възстаници. Десет от тия неспокойни през живота си глави, намерили покой в с. Скравена, а останалите две, дигнати на пръти, обезобразени пропътували още и били погребани в с. Уруците, същата околия.

Същият поп Георги, като добър българин, отпосле се погрижил за нещастните глави, намерили покой в родното му село, и построил нещо като гробница, гдето поставил надпис: „Построено в памят на о бозе починалите 10 глави от Ботевата дружина, пренесени от Ритлите, Врачанско землище“.

Паметникът – костница на Ботевите четници в с. Скравена днес е един от 100-те национални туристически обекта.

В българския архив, дигитализиран от Британската библиотека, за който писахме в предишния пост, открихме и две стари фотографии от Елисейна и Ритлите. Тези две места са от най-сниманите през всички години. Несъмнено роля за това играе местоположението им непосредствено до железопътната линия, която е символ на движението и живота, течащи в този район на страната. И макар от самото създаване на община Мездра през 1898 г. Елисейна и Ритлите да не са били в нейните предели, то днес определено са едни от най-емблематичните места за общината. Наистина, фабриката в Елисейна от години не работи и дори в момента липсва голяма част от инвентара и имуществото й такова, каквото е било в най-добрите й години на работа. Но именно това прави старите снимки толкова ценни свидетели на отминалите десетилетия и векове. Ритлите, от своя страна, на много стари снимки са посочени с местоположение „Софийско“. Дори в редица стари справочници и пътеводители са описани като място за развлечение покрай София. За което, впрочем, ще пишем по-нататък : ))

На сайта на Министерство на културата могат да бъдат видени списъци с паметниците на културата с категория „национално значение“. Актуалността на списъците буди въпроси, но все пак ето извадка кои паметници в община Мездра имат статут на национално богатство:

1. Църквата „Св. Димитър“, с. Горна Бешовица

2. Средновековна крепост „Градище“, с.Зверино

3. Връх Косматица, с. Кален

4. Средновековна църква, с. Лютиброд

5. Праисторическо, антично и средновековно селище, с. Лютиброд

6. Антична и средновековна крепост, гр. Мездра

7. Средновековна църква, с. Ослен Криводол

8. Праисторическа крепост „Мажинград“, с. Ребърково

9. Праисторическо селище „Пещерата – Пещ“, с. Старо село

10. Пещери с графитни рисунки, м. „Говедарника“, с. Царевец

11. Църквата „Св. Николай“, с. Царевец

12. Черепишки манастир

В дигиталния архив на Националната библиотека на Франция е поместена хубава фотография на Ритлите със стария мост над р. Искър при Лютиброд. Снимката първоначално е публикувана през 1912 год.

Кадърът предоставя интересни детайли за разглеждане – остарялата конструкция на дървения мост, пътеката, която минава от моста към подножието на скалите, липсата на жп линията (?) (снимката вероятно е по-ранна от датата на публикуването й), следи от древната крепост (?) и др.

В Интернет попаднахме на живописна стара картичка, изобразяваща скалните образувания Ритлите. Картината е пълна с живот:

Една съпоставка между няколко стари изображения показва промяната във вида на Ритлите от пълната липса на растителност между скалите, през плавната й поява, та до избуяването й в наши дни. Интересно на какво се дължи пълната липса на растителност в първото от трите изображения?

Дали се дължи на старата крепост и нейните зидове, някога свързани с каменните грамади на Ритлите? Или пък на изграждането на жп линията, минаваща в подножието на скалите?  Несъмнено една от загадките на това място!

В ония години, края на XIX-ти и началото на XX-ти век, пощенските картички са били в разцвета си. Били са категорична форма на общуване поради липсата на днешните възможности. Значението им за хората е било толкова по-различно. И в това е незаменимият им чар. За своето време те са били както чисто туристически и печатарски продукт, така и средство за разпространяване на събития и истории, досущ като отрязани от вестник новини. С това предимство, че за разлика от много от тогавашните вестници, са предоставяли на своя получател и по някое друго отлично фотографско изображение. И знаейки как човек може да се развълнува днес от гледката на уникална стара снимка, представете си как подобно вълнение вероятно е изпитвал и адресата на картичката при получаването й в онези години.

Много от тогавашните наши сънародници дори са издавали на картички свои лични снимки от семейните албуми. Било то да покажат новата си къща, да споделят разходка в планината с приятели или пък да увековечат важно събитие от родовата им история. Между другото и днес се наблюдава подобна тенденция на създаване на лични пощенски картички поради възможностите на новите модерни домашни фото принтери да извършват печат на лични фотографии с качеството и под формата на пощенски картички. Различието е в заснетите неща, които се изпращат като картички днес.

Една такава стара фотография, имала съдбата да бъде напечатана и разпространявана като картичка, показва пътуване на група възпитаници от Военното на Н.В. училище до гара Елисейна. Годината е 1924, а още една снимка от този ден може да бъде видяна и в сайта Изгубената България.