Представяме тук една особено интересна статия на Гунчо Гунчев от списание „Архив за поселищни проучвания“. Материалът е със заглавие „Изчезналите селища в България“ и е публикуван през 1938 г. Изданието е сканирано от Националната библиотека. Статията може да отворите от тук: Izcheznalite selishta v Bulgaria

Статията поставя много въпроси за размисъл и разглежда промените в населените места, какво означава селищата да се преместват, временно да запустяват, да се възобновяват, да се заместват от нови или да изчезват напълно.

Намираме тази тема за особено актуална днес. Българското село е изправено пред редица предизвикателства и процесите на обезлюдяване поставят пред него тази възможна съдба на изчезване. Не малко села в страната реално всяка година се заличават. Демографските процеси в България водят до обезлюдаването на селото и ако не можем да спрем тези процеси, то поне трябва да ги пригодим за един по-благоприятен краен резултат. Както се вижда и в статията, такива промени в населените места винаги е имало и ще ги има. Според нас е важно, обаче, как бихме могли да моделираме крайния ефект от тях и можем ли изобщо.

Лично ние изпитваме голямо уважение към всички, които въпреки трудностите и несгодите продължават да живеят там, където обичат и където искат да бъдат, където са родните им места, където с личен труд и пот на чело изкарват прехраната си. Обичаме българското село и ни е грижа за това какво се случва с него и с нашите възрастни роднини и съграждани, живеещи там. Колко хубаво би било всички – историци, краеведи, географи, библиотекари, икономисти, археолози, анализатори, и изобщо всички граждани, имащи отношение към темата, да си зададем всички възможни въпроси, да си поставим предизвикателства и задачи, да потърсим и реализираме решенията за съживяване на селата.

Защо казваме всичко това? Защото не е просто тъжно, но е грешно и лошо да се отказваме от българското село. Отказваме се от невероятни неща, които сме имали досега, за сметка на по-лош начин на живот. Така например се окрупняваме в големи и мръсни градове, живеем в малки и прескъпи жилища, отказвайки се от близостта на природата като елемент на възможното щастие. Отказваме се от качествените продукти за хранене, от живота сред слънце и чист въздух, от възможността да живеем на широко един до друг. Отказваме се от хилядолетно културно наследство, от великолепни паметници и църкви, от народни обичаи и традиции. Позволяваме старите хора на село да не ни предават своите знания и предания за родния край просто защото не се интересуваме от тези неща и ги оставяме да си отидат завинаги. Отказваме се от онова трудолюбие на българина, станало пословично именно заради хората на село. Отказваме се от общуването на чисто човешко ниво, за което е необходимо просто да седнем заедно и очи в очи да си говорим и изкажем мъките и щастието си.

Кому е нужно да се отказваме от всичко това?