Тази стара картичка привлече вниманието ни благодарение на скалите на преден план, които ни заприличаха на тези при Черепиш в дефилето.  И не бяхме сбъркали. Неизвестният планинар е заснет през първата половина на миналия век.

В по-близък план се вижда, че снимката предоставя един забележителен ракурс към Ритлите с виещата се жп линия и стария мост при Лютиброд.

В галерия „Град Мездра“ добавихме тази интересна фотография, заснета през септември 1937 год. и показваща ул. „Христо Ботев“ пред гарата. Днес на това място са площадът и хотел „Родина“.

Снимката предоставя редица интересни детайли за разглеждане и затова тук поместваме няколко увеличени участъка от общия кадър.

Тук сме се спрели накратко върху интересни факти за река Искър, чийто природни дадености и стопанско значение несъмнено са един от факторите за успешното развитие на Мездра като селище. Написаното в основната си част е извадка от пътеводителя „По река Искър“, издаден от „Медицина и физкултура“ в София през 1961 год. с автори М. Георгиев, М. Диков и Ем. Милчев. Град Мездра се е разпрострял амфитеатрално на левия терасиран бряг на река Искър на 219 м надморска височина при нейния изход от старопланинския пролом, където между хълмовете в Искъра се вливат реките Моравешка и Боденска.

Искър е най-дългата наша река и най-старата на Балканския полуостров. От кристално бистрите рилски езера до тихия бял Дунав в продължение на близо 400 км нейните води текат само в пределите на красивата ни родина. Нейната меридионална долина разкрива надълбоко строежа на младо нагънатите планини у нас. Сравнително лесната проходимост на долината е позволила прекарването на удобен железен и шосеен път, които свързват нашата столица с Дунавската равнина и Рила планина.

В дългия път на реката тя ту бързо лъкатуши из проломи, ту проблясва като сребриста лента и забавя течението си в равните полета. От изворите до устието си реката преминава през 4 пролома и 4 полета.

Изворната област на река Искър обхваща високия регион на Рила. Нейното начало са така наречените Искрове – Черни Искър, Леви Искър и Бели Искър. Сливането на тези буйни планински реки в една става малко преди навлизането на Искър в късия Дервишки пролом. Той отделя полетата на Черни Искър и Бели Искър (Говедарското и Белоискърското) от Самоковското поле.

След Софийското поле, където реката значително забавя своето течение, тя навлиза в Искърския пролом при село Курило. Грандиозността, мащабите и красотата на този старопланински пролом го отличават от всички останали проломи у нас. Нещо повече, той се отличава рязко от останалите проломи на река Искър. Затова именно той от четирите е известен под името Искърски.

Старопланинската верига в района на дефилето е разделена на дялове, носещи имената Ржана планина, Голема планина, Софийска планина, Мала планина, Понор, Козница, Врачанска планина. Добре обособеният карстов масив на Врачанската планина я отличава рязко от съседните на нея дялове на Стара планина. Широкото и неориентирано било е осеяно с много валози (затворени понижения) и отделни уединени върхове-твърдици. Между тях се издига и първенецът на Врачанския дял – връх Бегличка могила (1458 м).

В геоложко отношение долината на река Искър обхваща части от 7 различни по произход и развитие тектонски единици. Това са почти всичките морфотектонски области в нашата страна, проследени от юг към север. Редуват се последователно: Тракийско-Македонският масив с Рила планина, Преходната област със Самоковската котловина, Средногорието с планините Плана и Лозенска, Задбалканските котловини със Софийската котловина, Стара планина, Предбалканът и Дунавската равнина. Тяхното простиране от запад към изток е позволило проломяването им от юг към север от реката.

Искър е единствената рилска водна артерия, която не влиза в състава на беломорския воден басейн. Тя не се отправя нито на юг – направо към Бяло море, нито на изток към своята по-голяма посестрима река Марица. Нейните води целеустремено през полета и проломи се отправят към един от най-големите черноморски притоци – река Дунав. Тук неволно изниква въпросът – на какво се дължи това изключение. Защо река Искър е била принудена на такова голямо разстояние да се всича и да преодолява на север от Рила три планински прегради – Средногорската, Старопланинската и Предбалканската? При едно по-внимателно вглеждане дори в една обикновена стенна географска карта на нашата родина не е трудно да се долови продълговатият от юг към север простор на нейния водосборен басейн. Паралелно на него се открояват водосборни басейни с посока на водните артерии било към юг и север, било към изток и запад. Всичко това говори за великото и неповторимо творение на природата, за грандиозния геоложки профил в снагата на Рила, през гънките на Средногорието, Стара планина, Предбалкана и плочестата структура на Дунавската равнина. В течение на милиони години река Искър е била принудена да дълбае твърдата скалиста гръд на планинските прегради. И все пак остава открит въпросът, как е успяла да извърши тя тази огромна скулптурна дейност – да издълбае такава дълга и дълбока в някои райони долина с разнообразни и дивно красиви форми.

Трудно е да си представим мащабните процеси на формиращата се земна повърхност в онова безкрайно далечно време отпреди милиони години. Именно многократни тектонски издигания и затишия, заедно с непрекъснатата проява на външни процеси са създали условия за полициклично развитие на релефа. Това от своя страна е довело до формирането на етажиран релеф, до образуването на многобройни възвишения и заравнености. Вследствие на интензивното тектонско издигане на Рила планина и появилите се ледници, чиято рушителна и акумулационна дейност превръща планинските форми в циркуси, се формират изворните области на Искъра. От тръгването си в издигналата се Рила планина, искърските води са текли все на север. По на север те трябвало да преодоляват след време отново планински прегради, като това е станало главно в ония места, където са се проявили дислокационни тектонски линии. Там ерозионната дейност на река Искър е действала като трион в снагата на планинските бариери. Всичко тогава е ставало в поредици от бавни издигания, затишия, и усилена тектонска дейност, при която планинските прегради са препречвали пътя на искърските води. В тези моменти, спирайки течението на Искър, планинските прегради са спомагали за образуването на големи сладководни езера. Течението на реката е образувало многоликия и вълшебно красив релеф, който наблюдаваме и днес.

Продължение на текста за Мездра от книгата „Искърски пролом“, изд. „Наука и изкуство“, 1958 год.

А броят на преселниците в Мездра все расте и расте, особено от Врачанско, Ботевградско, Белослатинско, Михайловградско, Оряховско – общо от около 300 различни селища. Ако и да продължаваше да носи името „село“, Мездра по своя външен вид, по стопанската си същност беше същински град. Официално за град тя беше обявена от народната власт.

Мездра – жилищен блок към ДИП „Станке Димитров“

Най-голямо от промишлените предприятия на града е текстилната фабрика ДИП „Станке Димитров“ със стотици работници и с годишна продукция на стойност около сто милиона лева. Фабриката има два цеха – тъкачен и апретурен, в които се преработват преждите на големи държавни текстилни предприятия, например на фабриките „Ернст Телман“ в София и „Асен Халачев“ в Плевен. В предприятието се произвеждат различни видове хасета, сатени, американи, бархети, басми, дюшеклъци и др., предназначени за цялата страна, дори и за чужбина. В съседство с него са изградени жилищни блокове със стотина апартамента за работниците и общежитие за 400 души – младежи и девойки, а също детски дом. Уредени са кухня, баня, библиотека, здравен дом.

Най-лично предприятие на хранително-вкусовата промишленост е спиртната фабрика „Камен Вачков“, в която се произвежда около половината спирт, произвеждан у нас. Основна суровина за това производство е меласата от захарните фабрики в страната, отчасти царевицата и ечемикът. Добиваният спирт се използува предимно за производство на подсладени спиртни напитки и ликьорни вина, за медицински цели, а също за производство на спирт за горене и полиране на мебели, за износ. Част от спирта заедно с получавани от другаде помощни продукти (захар от с. Долна Митрополия, бутилки от София) се преработва в местното промишлено предприятие „Винпром“ в хиляди тонове спиртни напитки: мастика, коняк, ликьор, подсладени ракии (ментовка, малиновка).

В Мездра работи и друго значително предприятие на хранително-вкусовата промишленост – модерната държавна мелница „Христо Смирненски“, която смила дневно до 50 тона пшеница и царевица, доставяни от Врачанския окръг. Друга по-малка мелница смила зърнени храни, докарвани от по-близки села. Тя принадлежи към околийския прокомбинат в гр. Враца. Към него се числят също маслобойна, содо-лимонадена, ремонтна и машинна работилница.

Мездра е важен център на нашата каменоделна промишленост. Тук работи първата каменоделна фабрика у нас – ДП „Червена звезда“. В нея се обработват, превъплатяват се във фини изделия варовици, мрамори, конгломерати и други ценни скали, които се доставят от близки и по-далечни каменни кариери. Така държавните кариери в близките села Царевец, Върбешница и Горна Кремена, известни с дългогодишната си каменоделска традиция, изпращат тук известния „врачански“ млечнобял до кремав варовик; Берковица изпраща своя розов и синкав мрамор; с. Гложене (Тетевенско) – черен мрамор; с. Челюстница (Михайловградско) – червен конгломерат; с. Манастирище (Оряховско) – мушелкалк (хубав черупчест варовик); мрамор иде от Малкотърновско, от Тополовградско, а червен доломит – от с. Сливница. Във фабриката се изработват облицовъчни плочи, колони, капители, корнизи, рамки за прозорци и врати, най-фините каменни орнаменти за монументалните сгради в нашата столица и другаде (Русе, Коларовград, Варна, Пловдив) и за износ (Египет, Сирия и др.).

Друго предприятие за строителни материали е фабриката за керемиди и тухли.

В града работи трудово-производителна кооперация с обущарски, шивашки, тенекеджийски, дърводелски и бръснарски отдел.

През годините на народната власт се завърши строежът на ВЕЦ „Мездра“ на река Искър. Тя, както и по-малката ВЕЦ „Роза“, подхранва местната електроподстанция на главния електропроводен пръстен, който обикаля сърцето на България. ВЕЦ „Мездра (3200 киловата) излъчва електрическо сияние, което пропъди вековния мрак от много села в този край. От нея черпят енергия за промишлен разцвет голям брой заводи и предприятия не само в града, но и в целия Врачански окръг.

А околностите на Мездра крият в недрата си ценни суровини за нови отрасли на промишлеността. Млечнобелите и кремави скали на Искърския пролом предлагат висококачествен варовик за изпичане на вар; сред тях и сред красиво оцветените в червено и сиво пясъчници ще трещят все по-мощно каменоломни машини, за да ломят блокове за строеж.

Селското стопанство в до неотколешното „село“ Мездра е без особено значение, макар че в 1951 г. тук бе основано ТКЗС. То съвсем не задоволява местните нужди, затова големи количества селскостопански продукти се внасят от другаде. Сеят се главно пшеница и царевица. Слабо развито е и животновъдството.

Градът е разположен върху речна тераса по левия бряг на Искър и продължава да се развива там, без да може да стигне до самата река, от която го делят железопътните коловози по линията за Враца – Видин. А град Мездра расте бързо. Това ще наложи изместването на споменатата жп линия, за да може градът да се освободи от нейните окови, да се разпростре по-нашироко и свободно.

В западната част на селището преобладават промишлените предприятия, а в източната част са съсредоточени различните учреждения; там са и най-гъсто населените квартали. С особен темп кипи деловият живот на правоъгълния площад зад гарата, обграден нагъсто от административни учреждения и търговски предприятия. Развитието на общественото и частното жилищно строителство в града се улеснява от наличието на местни строителни материали и подготвени строителни кадри.

Пред Мездра се разкриват още по-нашироко перспективи за стопански и културен разцвет. Тя все по-значимо се превръща в мощен стопански комбинат, съчетал под покрива си пулсиращ град, оживена гара и голямо жп депо, в туптящо промишлено сърце.

В две части ще представим текст за Мездра от книгата „Искърски пролом“, изд. „Наука и изкуство“, 1958 год. Повествованието представлява пътуване с влак из дефилето на Искъра. Тук влакът спира на гара Мездра.

Навлизаме в малката Мездренска котловина, северно от която се е проточило билото на Веслец.

Прави ни впечатление новата голяма и хубава сграда на гарата. По време на Освобождението Мездра е била селце с 15 – 20 схлупени къщурки. С изненада разглеждаме новоизрасналия град с прави и широки улици, много от които са планирани и озеленени.

Градът се е развил, създал се е дори под стопанското влияние на централната жп линия София – Варна, построена в края на миналия век. Така в 1880 год. Мездра е имала само 86 жители, които при преброяването на населението у нас през 1887 год. намалели на 76, а в 1892 год. – на 68 души. Невзрачното селце наскоро може би е щяло да влезе в списъка на изчезналите селища в нашата страна. Но прокарването на жп линията не само че го избави от такава участ, но му вля сили за бърз, неспирен възход. Днес Мездра е град с 6514 жители (данни от 1956 год.), важен транспортен, промишлен и търговски център.

Тук още в зората на историческите времена са се кръстосвали два естествени пътя: единият по долината на река Искър през старопланинския й пролом за Софийското поле и оттам по долината на река Струма за Бяло море, а другият – от Северозападна България през Ботевградския проход, Златишко-Пирдопското поле и долината на река Тополница за богатата Тракийска низина.

Произходът на името на града е обяснен най-правилно от К. Иречек. Според него то произлиза от турско-арабската дума мезраа – празно място между землищата на няколко села, което се посява от тях в известен определен ред.

На мястото на днешния град е имало селище още през каменния век. И днес при изкопите за постройки се откриват части от глинени съдове и керамични оръдия. Селище тук е имало и в римско време – доказателство за това са намерените останки от каменни колони и статуи, монети. За старинния поселищен живот тук говори и полузапазената крепост, издигната кой знае кога на естествено защитено възвишение над Искъра в съседство с града, на този важен кръстопът. Днес това някога силно укрепено възвишение се преустроява в парк, а на равното му чело е построен ресторант с чудни изгледи по всички посоки, особено към широката река, която тихо шуми под зейналите пропасти.

Непосредственият предшественик на днешния град Мездра е възникнал на два километра западно от последния край река Каменица. Това селище поради кърджалийските вилнеения и общата несигурност в Турция в края на XVIII и началото на XIX век е било закътано встрани от главния път, който идел от Враца и водел за Ботевград и Тракия. Според сведения, събрани от Мих. Мичев, първите поселници на изчезналото по-късно от това място село Мездра са пришълци от село Игнатица, Врачанско, които се заселват тук в края на XVIII в. главно като пастири.

Вероятно след стихването на кърджалийските вилнеения и борбите на официалната турска власт срещу сепаристичните тежнения на видинския аянин Осман Пазвантоглу, който причинява не малко страдания и разорения на тукашното население, жителите на малкото селце напускат първоначалното си заселище и се заселват по на изток в местността Селището, която отстои на около 0,5 км от днешния град и е непосредствено до споменатия вече важен път.

И след Освобождението на България Мездра продължава да крета като малко бедно селце; част от населението му се изселва в Плевенско и Белослатинско. Но ето че било прокарано шосе, което свързвало Враца с Ботевград. Мездренци от старото гнездо – Селището – се преселили тук, край шосето, на мястото на днешния град Мездра. Те намират тук и нов поминък като колари, кираджии, ковачи, кръчмари.

След прокарването на железопътната линия през Искърския пролом Мездра се разви като оживена гара, като важен търговски и разпределителен пункт. Скоро от старото селище остана само името, всичко останало бе ново. Разрасналото се селище бързо се оформя като търговски събирателен и разпределителен център с обширно стопанско задземие. Към него се насочват кервани от конски и волски коли, натоварени със зърнени храни, яйца, вълна, сирене, мляко, пашкули и други селскостопански продукти от Врачанския край, пък и от цяла Северозападна България, предназначени за износ. Значителен износ се върши и на добитък. Същевременно Мездра се превръща в разпределително средище за селата в същия район на докарваните по железницата текстил, железария, колониални стоки, дървен строителен материал, петрол и др. Изникват големи ханове, гостилници, складове за стоки, появяват се коларски работилници, ковачници, търговски фирми – житарски, яйчарски и пр.

В 1913 год. се привършва строежът на железопътната линия Мездра – Враца – Брусарци – Лом. Мездра се превръща в жп възел, но едновременно с това престава да бъде единствено търговско събирателно средище за по-голямата част от Северозападна България. Сега вече значителна част от изнасяните и внасяни стоки се отправя към новопоявилите се гари Враца, Бойчиновци, Брусарци, Лом. Въпреки това транспортът на стоки през Мездра не намалява чувствително поради нарастващите потребителни нужди на населението и разрастващата се промишленост. Селището почна да променя стопанския си облик, като от търговски събирателен и разпределителен център започна да се превръща и в промишлено средище. Но както в цялата страна, така също и тук през целия период от капиталистическото развитие на България се развива леката промишленост: спиртоварна, мелничарска, маслобойна, текстилна, бояджийска.

В написаното е използвана извадка от туристически пътеводител на Врачански окръг от 1982 год.

През 70-те години на XX-ти век в Мездра е поставено началото на туристическа база, разположена на височината над града при градския парк, в близост до поликлиниката. До нея има асфалтиран път, а от жп гарата и автогарата се достига за 15 минути.

През 1976 год. са били монтирани 11 дървени бунгала, всяко с по 2 легла, а през 1980 год. е построена нова сграда с 5 спални помещения и 27 легла, столова и кухненски бокс. В близост е имало ресторант, магазини и павилиони. В онези години базата се стопанисва от Българския туристически съюз.

Туристическата спалня е предоставяла добри условия като изходен пункт за еднодневни и многодневни екскурзии до вр. Околчица, Ритлите, Черепишкия манастир, вр. Косматица, х.Китката край град Роман и изобщо до всички забележителности в района.

Спалнята изглежда е просъществувала като туристически обект за съвсем кратко време. Днес са останали само развалини, които едва ли биха могли да напомнят за нейния облик при построяването й.

Уили (Вилхелм) Моралт (Willy Moralt) е германски художник, живял в периода 1884 – 1947 год. Роден в семейство на музиканти и художници, той от малък проявява талант за рисуване и е изпратен от баща си да учи в Академията за изящни изкуства в Мюнхен. Като утвърждаващ се художник Моралт рисува предимно пейзажи, заслуга за което имат многобройните му пътувания до най-различни кътчета на Земята.

Около 1907 год. Уили Моралт става илюстратор към приключенските книги и новели на Карл Май, които отразяват художествено неговите пътувания и посетени места. Една от сериите книги на Карл Май се нарича „Преследване в Ориента” (оригинално заглавие на англ. – Orient cycle). Част от тази серия е книга със заглавие „През дебрите на Балкана”. Преполагаме, че именно тук е намерила място картината на Моралт, изобразяваща Ритлите в Искърския пролом (на английски език заглавието на книгата е In the Gorges of the Balkans; gorge в буквален превод означава дефиле – Из дефилетата на Балканите).

Интересно е кога точно Моралт е посетил тази част на България. Тъй като в картината си е показал и преминаващ през Ритлите влак, то това вероятно е станало в десетилетието между 1897 год., когато е открита железницата през дефилето, и 1907 год., когато включва илюстрациите си в книгите на Карл Май. В биографиите на Моралт, които успяхме да намерим, не се споменават точни периоди на неговите пътувания из Балканите и България в частност.

В страната ни Уили Моралт рисува също и места като Пловдив, Рилския манастир, Дунавското крайбрежие. Вече знаем, че преминавайки през района на Мездра и Искърското дефиле, той го е видял по един чудесен начин, пресъздавайки го толкова колоритно и живописно в своята картина.

Пощенската картичка, от която се запознахме с Моралт, представлява репродукция на картината му с Ритлите. Печатана е в Германия по времето на Първата световна война и е разпространявана вероятно с пропагандни цели (на гърба на картичката има портрет на немски военен), а в същото време и с благотворителност за целите на Червения кръст и неговите подразделения в българските територии.

Текст, написан в Мездра от А. Ив. Катерински на 23 май 1937 год. Публикуван в софийското списание „Развигор“.

Известно е, че в Черепишкия манастир, врачанска околия, се пази една сабя, за която съществува предание, че е сабята на безсмъртния български революционер и поет Хр. Ботйов.

Когато търсих сведения и документи за произхода на тая сабя, натъкнах се на данни, някои от които допълват, а други опровергават известни истини от историята на Ботевата чета. Понеже тия данни са важни за историята на това събитие, считам, че би било престъпно да се замълчат.

Като пътувате с железницата от Мездра нагоре и преминете скалите срещу село Люти-брод, назоваеми Ритлите, гледайте на прозорчето вдясно. Вие ще видите първата долчинка, след Ритлите, а втората след нея е по-дълбока и с посока перпендикулярно на железопътната линия. Тая долчинка населението нарича Рашов дол. Погледнете ли по продължение на тая долчинка, ще видите, гдето тя свършва, някаква кошара, и отпред малка каменна постройка. Това е гробницата на 10 души от Ботевата чета, заедно с двама овчари. Според разказите на местните жители, тук е станало едно от сраженията на останалите живи Ботеви другари, самоотвержени борци за свободата.

След сражението при Вола, дето четата изгуби незаменимия си вожд, една група от десетина Ботеви другари прехвърлила баира и се озовала в тая долина с намерение, вероятно, да премине Искъра. Незабелязани от никого, възстаниците слезли до реката, но тук били видени от турския аскер, разположен под с.Люти-брод, до манастирската воденица. Възстанниците били подгонени от аскера и поели наново стръмната долина назад, та стигнали до кошарата. Тук, обиколени от потерята, се скрили в удобната за случая каменна колиба, и от там открили смъртоносен огън на турските отряди. С остатъка от джепането, което носили със себе си, те се сражавали юнашки. Нито един куршум не бил хвърлен на халост. Според думите на очевидци, полянката около колибата се покрила с турски лешове.

Сражавали се нашите борци, но куражът им траял докато имали джепане. Като свършили патроните, те били уловени и изклани заедно с двамата овчари, които вероятно им служели за водачи.

Аз посетих тази скъпа за България каменна колиба и останах смаян и смутен, като българин, от крайно жалкото положение, в което тя се намира. Три прости неизмазани зидове, отгоре свод от камъни с отвор към запад. На стената, що стои на дъното, има две неправилно оставени в зида долапчета, а отдолу плоча, затрупана със смет и нечистотии. Под тая плоча, за срам на свободна и просветена България, са поставени костите на светците за нашата свобода!…

Вътре намерих ръждав лист тенекия, на който били написани имената на загиналите, но влагата и времето бяха заличили тия мили за България имена, та не можеше да се прочете нищо. „Ние сме отхлупвали плочата, и виждахме човешки пищалки“, с простодушен тон заяви дошлото при мен овчарче. Аз не се осмелих да отхлупя плочата, за да не наруша вечния покой на неспокойните за родината борци!

Самата постройчица е тясна, низка тъй, че ако влезете, трябва да си наведете главата, дължината й е около 2 метра. Набожни и смели християни, след посичането им, се решили да ги погребат, без опело и молитва тук, в тихата балканска долина, която тогава била обитавана само от овчари, а сега всеки час профучава железницата на просветена и културна България! Хиляди тренове са минали и заминали тук, стотици охолници, министри и висши чиновници са виждали тия места, но никому не е идвало на ум, че наблизо почиват костите на борците за тяхната свобода!

Намерил се само един калугер от близкия до това място Черепишки манастир, Йеромонах Епифаний, съвременник на тия събития, който построил тая жалка гробница.

Същия монах се бил погрижил и за имената на убитите, които записал на тенекиения лист, без да е предполагал, че тия имена ще стоят толкова време без внимание, за да се заличат. Този монах е отдавна покойник. Отде е можал да узнае имената на убитите, за да ги запише, и дали не е оставил нейде копие, това не можахме да узнаем.

Баба Мария Ив. Цоловска, стопанка на кошарата, дето е станало сражението на 10-те възстаници, присъствувала при погребението на убитите и разказва, че всичките 12 трупа (десет възстаници и двама овчари), били обезглавени. Турците през това време, за да всеят ужас всред населението от една страна, и от друга да получат похвала от своето началство, отрязвали главите на убитите възстаници, набучвали ги на пръти или колове и така ги носили, връщайки се от победа.

Свещеник Георги поп Димитров от с. Скравена, Ботевградско, в юбилейната си книжка по случай тридесет годишната си свещеническа служба пише, че видел главите, набучени на колове, на избитите в Рашов дол възстаници. Десет от тия неспокойни през живота си глави, намерили покой в с. Скравена, а останалите две, дигнати на пръти, обезобразени пропътували още и били погребани в с. Уруците, същата околия.

Същият поп Георги, като добър българин, отпосле се погрижил за нещастните глави, намерили покой в родното му село, и построил нещо като гробница, гдето поставил надпис: „Построено в памят на о бозе починалите 10 глави от Ботевата дружина, пренесени от Ритлите, Врачанско землище“.

Паметникът – костница на Ботевите четници в с. Скравена днес е един от 100-те национални туристически обекта.

Тук ще стане дума за един от благодетелите на Мездра – български търговец и индустриалец, който е пример за инициативността и благородството, с което тогавашните предприемачи са осъществявали размаха на своята търговска дейност и са харчили не малка част от спечелените капитали за общественополезни дейности и дарения. Публикуваният тук текст е извадка от списание „Светлина“ от брой в 1912 год., издаден непосредствено след смъртта на Балабанов. Изданието е сканирано от Националната библиотека.

Тодор Балабанов е роден в град Враца в 1847 год., син на Ив. Балабанов, търговец, без да получи нужното образование, него го настанява баща му за чирак при врачанския търговец Янаки Чохаджиев. След няколко години чиракуване младият Тодор стъпва в самостоятелна търговия в сдружение с един тамошен турски търговец. Това сдружаване е имало чисто патриотическа подкладка. Младият Тодор бил участник в революционерния комитет на Васил Левски и, за да прикрие това участие, той скроил да има за търговски съдружник турчин.

След няколко години съдружие с турчина, той става самостоятелен търговец и почва да върши крупна износна търговия в странство. Неговата деятелност и честност са спечелили доверието на вътрешния и външен търговски свят, а това е помогнало да разшири в по-големи размери своята търговия.

В 1876 год. той е издаден и арестуван като революционер, съден е бил във Видин, отведен и арестуван в Пловдив; оттам той сполучва да избяга към Триест и Виена, от дето се завръща в освободеното си отечество, дето до 1885 год. продължава търговията си във Враца. В 1885 год. се заселва в София и се предава изцяло на търговия, индустрия и предприемачество. В 1894 год. в съдружие с Атанас Каракашев той първи основа спиртната фабрика в Мездра, която и сега работи с успех. Като предприемач той сам, със свои средства и риск построи железно-пътната линия София – Радомир. Решил бе да извърши едно още по-смело предприятие: той взе участие и върху него остана първият търг за постройката на железно-пътната линия София – Роман. Но търгът не се утвърди върху него и остана при втория търг това предприятие върху Хаджиенова. През 1902 год. върху него остана търга за експлоатацията дървения материал от Рилските гори и днес повече от 1200 души намират прехрана в това крупно предприятие.

Тодор Балабанов е бил депутат във Великото Народно Събрание и два пъти в Обикновеното Народно Събрание. Той е бил щедър и подпомагал не само революционното освободително дело, но и след освобождението неговото сърце винаги е било отзивчиво на благотворителни и народополезни дела. През 1890 год. той е подарил едно място от 3 хиляди квадр. метра в София, близо до Докторския паметник, за постройка на черква. Като търговец, той е принел грамадни услуги на България с изнамирването много чужди пазари за износа на нашите произведения.

Тодор Балабанов е ковач на своята съдба. Със своето трудолюбие и честност, той показва на всички наши младежи, че щастието и сполуката зависят не от външни обстоятелства, а от самите нас. Горещ ратник за икономическото повдигане на страната, той взе най-живо участие в основаването на съюза на българските индустриалци, на който той остана от основаването му и до днес негов председател. Съюзната организация беше едно обичано от него дело, на което служеше с цялата си душа, с рядка любов и преданност. В заседанието на съюза, неговото участие оставяше дълбоки бразди, той вливаше в тях живот, сила, директива и практична деятелност. Грамадни са неговите заслуги към Съюза и неговата памет ще бъде вечно запазена от признателната нему индустриална организация.

Покойният беше и отличен възпитател на нашата младеж в търговската и промишлена кариери. Цяла плеяда негови ученици на живата деятелност, добили солидна подготовка при него, са днес примери по честност и трудолюбие български търговци, предприемачи и индустриалци.

Тодор Балабанов – това е името на един талантлив, със стара българска честност, трудолюбие и предприемчивост български великан; това е патриархът на новия ни търговско-промишлен свят, ето защо неговата неочаквана смърт остави една голяма празнота в редовете на и тъй малцината още у нас работници в търговско-промишлената област. Тодор Балабанов бе една крупна личност, един мощен и с несъкрушима енергия работник, който създаде епоха в краткия живот на съвременната наша търговия и промишленост.

В българския архив, дигитализиран от Британската библиотека, за който писахме в предишния пост, открихме и две стари фотографии от Елисейна и Ритлите. Тези две места са от най-сниманите през всички години. Несъмнено роля за това играе местоположението им непосредствено до железопътната линия, която е символ на движението и живота, течащи в този район на страната. И макар от самото създаване на община Мездра през 1898 г. Елисейна и Ритлите да не са били в нейните предели, то днес определено са едни от най-емблематичните места за общината. Наистина, фабриката в Елисейна от години не работи и дори в момента липсва голяма част от инвентара и имуществото й такова, каквото е било в най-добрите й години на работа. Но именно това прави старите снимки толкова ценни свидетели на отминалите десетилетия и векове. Ритлите, от своя страна, на много стари снимки са посочени с местоположение „Софийско“. Дори в редица стари справочници и пътеводители са описани като място за развлечение покрай София. За което, впрочем, ще пишем по-нататък : ))